Сърбите погребват само един наш след Каймакчалан. Другите разхвърлят под върха за чакали и лешояди

Трябваше да стане скандалът с набедения за журналист скопски сърбоман Миленко Неделковски, който поруга паметната плоча на загиналите български воини, за да се поинтересуват все повече българи от битката за връх Каймакчалан (ок. 2500 м н.в.) от 12 септември до 5 октомври 1916 година.

Българи и сърби неведнъж са заставали един срещу друг на бойното поле, насъсквани от т.нар. Велики сили. Картината с общия гроб на безименен български и сръбски войник, на който е написано “Бугаро-србски гроб”, с два кръстосани щика вместо паметна плоча, изправя косите ни и днес. Двамата са намерени най-горе, където са били последните български окопи на защитниците. Взаимно са се пронизали с щиковете на карабините си и заедно са паднали мъртви в окопа. Вкопчени един в друг! Случва се сърбите да преброяват и отделят труповете на своите загинали и да ги погребват отделно, а телата на българските воини да разхвърлят по чукарите на Каймакчалан, за да ги оглозгат чакали и лешояди. Без да ги отделят, двамата са заровени в общия им вечен дом така, както са открити – взаимно пронизали се с ножовете на пушките си! И ако трябва някога да бъде издигнат общ паметник на този връх, превърнал се триумф за едни и в Голгота за други, той трябва да изглежда именно така – двама войници от два съседни православни народа, които взаимно се пронизват и загиват! Доказателство, че след всяка война победители няма, има само победени!

В световната военна история битката за Каймакчалан е записана в учебниците като битка за най-високия връх – височината му е 2524 метра.

На 5 октомври върхът се е смалил с 10 метра

Сухата статистика е безмилостна – в сраженията, които започват на 12 септември и приключват окончателно на 5 октомври 1916 година, загиват 3150 български войници и 200 офицери, ранените са 5980, 113 са безследно изчезнали, 7 парализирани, 62-ма оглушели и онемели, 3-ма полудели и 22-ма са пленени. От отсрещната страна загиналите сръбски войници и офицери са над 5000. Между загиналите български воини 1 офицер и 17 подофицери и войници са родом от Македония!

Първата световна война е в разгара си. На 1 октомври Първа българска армия, командвана от генерал Климент Бояджиев, родом от Охрид, преминава държавната граница на Сърбия. Само за 40 дни тя разгромява сърбите, които до този момент успешно задържат настъплението от северозапад на австроунгарските войски. Притиснати от три страни, остатъците от сръбските войски, начело с крал Петър, министър-председателя Никола Пашич и началника на Генералния щаб генерал Путник, когото носят на носилка, се изтеглят през Албанските планини към Адриатическото крайбрежие. Наложеното от германското командване бездействие на нашите войски дава възможност на щаба на съглашенците да организира своите войски при Солун и да привлече подкрепления. Съсредоточило превъзхождащи по численост сили, съглашенското командване решава да предприеме през есента на 1916 г. настъпление срещу десния фланг на Първа българска армия в направление на Битоля.

На 12 септември 1916 г. започва артилерийската атака на Каймакчалан. Тя продължава 4 дни и е толкова ожесточена, че окопите и ходовете за съобщения на защитниците са съвършено сринати. Бойците от 5 дружини и 4 батареи от 11-и пехотен сливенски полк остават на открито под убийствения огън на противника. Малочислената българска артилерия не е в състояние да окаже помощ на пехотата. Срещу българските позиции настъпват 3 пехотни сръбски дивизии – Дунавска, Шумадийска и Тимошка.

Каймакчалан кипи и дими като вулкан. По плещите му се стича черна лава от кипнала земя, камъни и кръв

Окопите са сринати, ходовете за съобщения са заличени, телените мрежи са разкъсани, закритията са съборени. И когато противникът решава, че на върха не е останал жив човек, тръгва самоуверено в атака. Барутната мъгла е непроницаема. Окопите на защитниците – преди миг пусти, изведнъж оживяват и посрещат врага с пушечен и картечен огън. Атакуващите вериги на сърбите се свличат в дълбоките долове. И така ден и нощ българските войници отбиват 60 атаки на противника, който ги надвишава десеторно по численост. Страданията им се увеличават от рано дошлия студ. Окопите се пълнят с вода, затворите на пушките замръзват и не могат да стрелят, замлъкват, а с тях замлъкват и тежките картечници. Но са останали ръчните гранати и ножовете. Нашите сили се топят, докато противникът непрекъснато получава нови подкрепления и се надига отново в атака.

Командирът на 11-и пехотен сливенски полк полковник Никола Христов и командирът на бригадата полковник Алекси Попов запасват паласки, вземат по една пушка и повеждат малцината останали живи: „Напред! На нож!”, ечи команда. Командирът на 10-а пехотна рота майор Куртев подава същата команда и напуска окопа, но никой не го последва. Той се оглежда с помътнял поглед и разбира, че всичките му бойци са мъртви. Обръща се отново към окопа и с командата „Мъртвите в атака!” тръгва към противника – сам, горд и величав, презрял смъртта. Той поваля трима сръбски войници, но сам е тежко ранен в ръкопашната схватка. Преди да издъхне, се обръща към малцината бойци: „Удрете, братя! За мен не се грижете. Пазете България!”
И отново адски трясък и грохот. Отново кръв залива Каймакчалан. Не остават никакви офицери и подофицери. Първият окоп е пълен с убити и нито един жив. Вторият окоп е пълен с убити и нито един жив. Оцелелите търсят закрила от вражеския огън
зад труповете на своите мъртви другари

Скрити зад тях, те отбиват с огън и ръчни гранати поредната атака на врага.
На 30 септември 1916 г. сърбите, получили помощ, засилват огъня си до невъобразимост. После окопите замлъкват, настъпва гробна тишина! Из барутната димна пелена като призраци се мяркат тук-там оцелели войници. За първи път от 23 дни на Каймакчалан е тихо.

Върхът е паднал с чест и слава, на която биха могли да завидят и древните спартанци! След Шипка Каймакчалан остава завинаги записан със златни букви в бранната летопис на Третата българска държава като еманация на българския дух и мъжество.

Източник: politika.bg