През септември 1944 г. тримата вече бивши регенти – Богдан Филов,княз Кирил и ген. Никола Михов, са в Москва, където ги подлагат на всекидневен обстоен разпит. Всички те знаят, че дните им са преброени.
През това време българските войски се изтеглят от Македония. Ген. Михов има значителен военен опит и смята това за голяма грешка. По негова молба му уреждат среща с ген. Герман Маландин – началник на оперативното управление при Генералния щаб на Съветската армия, един от най-близките съратници на маршал Жуков, с когото се познава от времето, когато бил военен министър.
На него той казва: „Оставете българската войска в Македония. Тя там има много добри позиции и ще прегради пътя на германците, които се изтеглят от Гърция“. Но не се вслушват в съвета му.
Цялата немска група армии „Е“ безпрепятствено стига до река Вардар и се дислоцира в Македония. Едва тогава съветското командване разбира грешката си и възлага на България да се справи с немската групировка.
Задачата е поставена основно на Първа българска армия под командването на ген. Владимир Стойчев. Численият й състав е 125 хиляди души, колкото са и германците. Немците обаче имат превъзходство във въоръжение и в боен опит. Българската войска е въоръжена с пушки, а немската – с автомати. Нашите разполагат с 1100 оръдия и минохвъргачки, а немците – с 3900. Картечниците са 300 срещу 1200.
Що се отнася до бойния опит, немците са участвали в много сражения, а българите до този момент не са воювали. Затова се смята, че българската армия само в най-добрия случай ще може да принуди германците да останат на позициите си и по този начин да не участват в сражения със Съветската армия.
Реалността обаче се оказва друга. Българското настъпление започва от Кюстендил на 8 октомври и още същия ден нашите сломяват съпротивата на немския гарнизон в Крива паланка. На 18 октомври започват боевете за хребета Стражин, който на 20 октомври е овладян от българите.
Стигат до Страцинската позиция, която е силно укрепена с бункери, окопани оръдия и там германците разполагат с 35 танка, а българите нямат нито един. Една атака би означавало да се дадат много жертви, при това с минимален шанс за успех.
Българската войска се е разположила в подножието на Страцин в изчакване. Полковник Николай Николаев, който е зам. началник щаб на армията (той лично ми разказа за това през 1961 г., тъй като е съселянин на баща ми и другаруваха с него), забелязва, че всяка сутрин над Страцин се спуска лека мъгла, която се вдига по обяд. Затова предлага на ген. Стойчев план – да се използва въздушен десант.
В състава на армията е парашутната дружина с числен състав 1200 души и 8 самолета. Тя обаче е на 130 км от фронта, затова е заповядано да се придвижи в ливадите под Страцин. Пристигат, но полк. Николаев забелязва, че парашутистите са с тъмносини гащиризони. Набързо им правят наметала от чаршафи, които превързват с ремъци към телата си. Всички са въоръжени само с пистолети, затова им дават по пет гранати.
На 25 октомври в 9 ч. самолетите излитат и от тях се спускат първите 96 парашутисти (всеки самолет носи по 12). Веднага се връщат и закарват следващите.
Изненадата за немците е пълна, в мъглата те изобщо не забелязват спускащите се десантчици. Малко преди да се приземят, паршутистите хвърлят гранатите и с това причиняват повече паника, отколкото поражения.
Само за 1 ч. цялата парашутна дружина е стоварена в германските позиции на Страцин, с пистолетни изстрели и с ножовете си унищожават германските войници и офицери. Мъглата още не се е вдигнала и те забелязват само нещо като бели видения, които носят гибел и смърт. А когато тя се вдига, парашутистите са пълни господари на положението. Оцелелите германци излизат от бункерите и окопите с вдигнати ръце. В този въздушен набег са унищожени 1800 германски войници и офицери и са пленени 2300. Българите дават само 80 жертви.
Войната обаче продължава. Германците са заели позициите, които преди изтеглянето на българските войски само преди по-малко от месец са били български и от тях оказват яростна съпротива. Нашата войска ги превзема с големи усилия.
На 11 ноември се разгаря голяма битка при река Пчиня и Куманово. В нея българите използват 35-те пленени танка при Страцин, както и немски оръдия и картечници. На 13 и 14 ноември части на Първа и Четвърта българска армия влизат в Скопие, където са възторжено посрещнати от населението, както това става в Крива паланка и в други градове и села. То приема влизането на българските войски като последното им и окончателно присъединяване към майка България.
Както през 1941 г., хората отново разтварят домовете си да настанят в тях българските войници и офицери. Но те им казват, че вече каузата е друга – проливат кръвта си за чужди интереси.
В Куманово-Страцинската операция загиват 9 хиляди български войници и офицери. Според ген. Михов, ако българската войска не е била принудена през септември да се изтегли от Македония, сега жертвите са щели да бъдат не повече от 300-400. А общо в т. нар. Отечествена война България дава 45 хиляди убити и 29 хиляди тежко ранени, повечето от които остават инвалиди до края на живота си.
Автор: доц. Йордан Василев, д-р по история
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
