„Пристанала“ – едно от най-красивите стихотворения на Ботев

Стихотворението „Пристанала“ е едно от най-красивите и лирични стихотворения на поета Христо Ботев.

То е публикувано за пръв път във вестник „Дума“ заедно със стихотворенията „До моето първо либе“ и „Борба“.

„Пристанала“ е стихотворение, което звучи гордо и непреклонно, подтиква българина към желание за свобода и създава зрителни и слухови образи за всяка една от сцените в него.

В стихотворението се откроява ясно мотивът за майчината клетва, който е познат от фолклора. Думите като отровни стрели се забиват в сърцето, за когото са предназначени, и предсказанието винаги се сбъдва.

Майката в стихотворението на Ботев е символ на патриархалното равновесие в семейството. Всичко под нейно крило е сигурно. Майката и децата имат силна връзка, която трудно би се прекъснала.

В творбите на Ботев майката люби, плаче, скърби, жали. Освен че тъжи, тя често кълне. Това прави тя и в стихотворението „Пристанала“. Но кой може да я съди? Тя плаче, защото вижда кървав байряк, а клетвата и предизвестява злото и гибелта на чедото и.

ПРИСТАНАЛА

Кавал свири на поляна,
на поляна, край горица;
млада, хубава Стояна
търчи с менци за водица.

Из градина крещи, вика
омразната нейна стрика:
„Полудя ли, мар Стояно,
та отиваш толкоз рано?

Стой, почакай д`идем двама!“
Па се спусна к`нейна мама
да ковлади тя Стояна,
че отива на поляна.

Ей изскочи стара майка
на висок и хубав чердак:
ахна, търти се, заплака,
като видя кървав байряк,

че се байряк там ветрее
сред юнаци, сред дружина
и Стоянка се белее
в прегръдките у Дойчина.

Като зърна той, че иде
неговото мило либе,
из юнаци той изскочи
и към нея с пръст посочи:

„Ей, дружина, хай станете!
Ей я иде – погледнете:
туй е мойта горска птица,
туй е мойта годеница!“

Па си весел, засмян тръгна
да посрещне той Стояна;
наближи я – с пушка гръмна,
като видя, че й засмяна.

И дружина загърмяха
на засевки, та запяха;
а тя ръце си разгърна,
та Дойчин я млад прегърна.

А нейната клета мама,
като гледа таз измама,
сълзи лее и проклина
то щерка си, то Дойчина.

„Да не цъфнеш, да не пекнеш,
дъще клета, със Дойчина,
да окапеш дето седнеш –
да не станеш по година!“

Дано болест те налегне,
болест, дъще, живеница,
и Дойчин да не убегне
от вериги, от темница!

Тоз хайдутин, що го любиш,
на кол утре да го видиш,
че оттам се тебе хили
и на горски самодиви!

Че той батя ти измами,
та хайдутин върл направи;
а теб, дъще, клета, мами,
баща, майка та остави!“

От тез клетви се събуди
и Стоенкин беще стари;
той излезе и се чуди
и в главата се удари.

Но кат видя той Дойчина,
дъщеря си и мил сина,
попоглади си брадата
и извика към гората:

„Горо, горо, майко мила,
толкоз годин си хранила
мене, горо, юнак стари
с отбор момци и другари, –

храни, горо, таквиз чеда,
дорде слънце в светът гледа;
дорде птичка в тебе пее,
тоз байряк да се ветрее!“

Източник: teenproblem.net

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!