„Бялото ще бъде отгоре…щом е горе бялото, то значи, че и България ще бъде горе!“ Иван Параскевов, 1877 г.
Байрак, флаг, пряпорец, знаме – различни названия на един и същ знаков символ на дадена народност, националност, на държава. В днешно време по знамето може да се разбере чия държава то представя, защото е неин важен държавен символ.
Опълченският лагер край гр. Плоещ, 1877 г., 6/18/ май е незабравим ден за Българското опълчение. Връчено му е прочутото Самарско знаме от жителите на гр. Самара в присъствието на великия княз Николай Николаевич и командването на Българското опълчение, начело с генерал-майор Столетов, на военни аташета, кореспонденти, художници, румънски и български граждани. Знамето е поднесено от делегация от гр. Самара, в състава на която влизат представители на градския общински съвет Е. Т. Кожевников и граф Пьотр Алабин. Върху трицветното знаме от едната страна са изобразени ликовете на светите братя Кирил и Методий, а от обратната страна – Дева Богородица. Образите са внесени в кръстове от двете страни на знамето – символи на християнството и за победа над османския полумесец.
Освещаването се извършва от българския архимандрит Амфилохий Михайлов от Сливен и от свещеник Петър Драганов от с. Дичин, Великотърновско (четник от четата на Бачо Киро и поп Харитон). Знамето било изработено от самарските жители в 1876 г. за подкрепа на въстаниците от Априлското въстание, но заради разгрома останало в Самара.
Един очевидец описва трогателната минута, в която опълченците получават и извършват клетва под това свято знаме:
„Наистина тържествена беше минутата, когато за пръв път се развя и заплющя във въздуха това знаме. Изглеждаше, че е възкръснала из вековния гроб нещастна България… Тая минута така порази всички, че мнозина, особено българите, не се удържаха: не само лицата на жените, но и закалените в мъките и боевете сурови лица на мъжете се обляха в сълзи“. От името на самарските граждани Алабин казва: „От далеч, през цялата руска земя, то е донесено от нас вам като живо доказателство, че то ви се дава не от някое кътче на Русия, а от цялата руска земя…“Знамето е връчено на командира на Трета опълченска дружина подполковник Калитин, който поема знамето с думите: „Ако се наложи, животът си ще дам, но няма да позволя врагът да го плени!“След като знаменосецът Антон Марчин поема знамето при установения церемониал, Главнокомандуващият руската Дунавска армия казва на опълченците: „Поздравявам ви със знамето, момци! Надявам се, че вие юнашки ще служите под него и ще спасите братята си от турско робство!“
В страшните боеве при Стара Загора, за да спаси знамето загива българският знаменосец. И за да спасят знамето, загиват няколко души. В критичния момент опълченецът Стефан Минков поема Самарското знаме, издига го високо и с песен и с другарите си се втурва напред в смела контраатака, но… пада убит. Тогава подполковник Калитин пришпорва коня си, грабва знамето с думите“ Нашето знаме е с вас! Напред!“, но пада убит. Успява да го изнесе от боя унтерофицерът Тома Тимофеев и Никола Корчев – опълченецът, който го опазва докрай. В картината на художника Ярослав Вешин е изрисуван опълченецът Корчев, държащ Самарското знаме. След края на войната легендарният флаг е предаден и поверен на Трета Радомирска пеша дружина, а няколко години по-късно, след реорганизацията на българската армия е предаден във Военноисторическия музей, където се пази и днес.
Историческите факти сочат, че нито едно българско знаме не е пленявано от чужди войски. Обратното – в нашите музеи има 62 пленени знамена на чужди армии – турски, румънски, руски и др.
Най-първият изследовател на историята на българското народно знаме е Иван Кръстев Стойчев който пише: „…В букурещките български среди се е говорело за трицветно народно знаме рано преди Освобождението.“ На друго място същият автор уточнява: „…Създател на този свещен символ е Раковски в 1862 г. Баща на народния трицвет.“
През 1862 г. Първата българска легия на Г. С. Раковски взема участие в боя срещу турските войски при Белградската крепост. Тогава в ръцете на знаменосеца Васил „Лъвския” за първи път се развява българско трицветно знаме: зелено – горе, бяло – в средата и червено – долу, с положени хоризонтално цветове. Униформите на българските доброволци в Легията са ушити от същите цветове – от бяло сукно, украсено със зелени и червени гайтани. В картината „Раковски в Балкана“ от италианския художник Сакко, емигрант в Румъния, Раковски държи в ръката си трицветно знаме със същото разположение на цветовете.
Първото и най-старо знаме, известно с подреждането на цветовете – съответно бяло, зелено и червено, е тъй нареченото браилско знаме. За този цветоред Стойчев пише: „Иван Параскевов пръв ги подреди в днешния им вид в гр. Браила през ноември 1876 г.“
Иван Параскевов е емигрант в Румъния. Още преди обявяването на Освободителната война 1877/78 г. въпросът за народното знаме е вълнувал българските емигрантски среди. По повод предложението направено към края на 1876 г., между българите да се съберат средства за знаме, Иван Параскевов заявява: „Пари за знаме от Браила да не се събират, аз вземам грижата да го приготвя за моя сметка!“ Изработката на знамето той възлага на 15-годишната си дъщеря Стилияна. Всичко се пази в пълна тайна. Необходимите сърмени конци и маргарит се купуват от Виена и пристигат на малки партиди в пликове за писма по австрийската поща. В очакване на първата пратка Стилияна работи със сърма и приготвя модела на лъва. За образец служи малък знак от въстанически калпак.
През април 1877 г. знамето е завършено, ушито от копринен плат в 3 водоравно разположени ивици – бяло, зелено и червено. Общата дължина на знамето е 1,90 м, общата ширина – 1,75 м; откъм свободния край то е врязано под ъгъл като лястовича опашка. Избродираният в средата лъв, изправен на задните си крака, държи знаме. Над лъва е извезано името „България“. На три реда е извезан надписът „Съ Божията воля и съ силата славного рускаго царя Александра II, напред!“ В левия долен ъгъл с малки букви на два реда е извезано: Стилияна Ив. Параскевова, Браила 1877 г., априлий.“ Дръжката на знамето отгоре завършва с дървена топка – върху нея е забит бронзов кръст, в чиято основа лежи полумесец.
На 8/20 май 1877 г. в лагера на опълченците в гр. Плоещ Иван Параскевов и дъщеря му Стилияна предават знамето си лично на главнокомандващия руската армия на балканския боен театър – великия княз Николай Николаевич, брат на Александър II. Той го приема с благодарност. Князът предлага на Стилияна да я прати да учи в Русия, но баща й отклонява това предложение, за да не се сметне, че поднася знамето с користна цел.
Съществен белег на това знаме е непознатият до тогава ред на цветовете: горе – бял, в средата – зелен, а долу – червен. Поради това знамето на Иван Параскевов и дъщеря му Стилияна се смята за първообраз на днешното наше знаме. По разказа на самата Стилияна, баща й е подредил цветовете така с обяснението: „Бялото ще бъде отгоре, защото „бело“ и „България“ почват с буквата „Б“. Щом е горе белото, то значи, че и България ще е горе!“
След освобождението на България Учредителното събрание във В. Търново през 1879 г. утвърждава трицвета – бяло, зелено и червено, за национално знаме на българската държава. В проекта за Конституция обаче не било предвидено определение на националното ни знаме. Този пропуск бил посочен от депутата Никола Михайловски в заседанието от 26 март 1879 г., когато се обсъжда въпросът за националния герб. По негово предложение събранието формулирало и приело чл. 23 от Търновската конституция, според който Българското народно знаме е трицветно и се състои от бял, зелен и червен цвят, поставени хоризонтално.
Маргарита АТАНАСОВА-АРАЧИЙСКА
Източник: tretavazrast.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
