Неизвестните факти около войната между кан Крум и император Никифор

На 26 юли 811 г. се състои битката между кан Крум и император Никифор при Върбишкия проход.

Все още се спори за мястото на битката – в Ришкия, Върбишкия или в друг старопланински проход. Победата на българите в тази битка спира окончателно опитите на Византия самостоятелно, без чужда помощ, да унищожи българската държава през следващите почти два века.

Твърде много е писано за това събитие. Затова в следващите редове ще обърнем внимание на по-неизвестните, но не по-малко интересни за широкия кръг читатели събития и факти около войната между кан Крум и император Никифор.

Византийският император Никифор І бил добър държавник. Преди да бъде провъзгласен за василевс, той изпълнявал длъжността „логотет на геника” – т. е., финансов министър на империята. Оттук произлиза и прозвището му „Генник”. Благодарение на дворцов преврат той взима властта на 31 октомври 802 г.

Заверата била провокирана от бъдещия брак на императрица Ирина и императора на Запада Карл І Велики. Този брачен съюз увреждал твърде много интересите на висшата византийска аристокрация и именно затова бил организиран заговор.

Никифор заточил императрицата и се заел първо да заздрави финансовото положение на Византия. За целта въвел нови облагания на населението – семеен данък, данък върху наследството, дори данък върху намерено съкровище.

Същевременно императорът приложил и някои мерки, облекчаващи положението на войниците – стратиоти, които били гръбнакът на императорската армия. Той преселил много славяни от Пелопонес в Мала Азия, а в Европа докарал заселници от азиатските провинции.

Това усилило военната мощ на империята, най-вече на Балканите. Реформите подействали благотворно на византийската империя и усилили нейните военни и икономически възможности. Затова император Никифор започнал да провежда доста агресивна външна политика.

На първо място той не признал императорската титла на Карл І Велики, с което влошил отношенията си със Запада и дори през 806 г. по повод владеенето на Венеция избухнал военен конфликт между двете империи. Същевременно през същата година халиф Харун ал-Рашид, начело на голяма войска, навлязъл в азиатските провинции на Византия.

Така че армията на империята до 809 г. била ангажирана с арабската опасност. Не по-малко проблеми създавала и българската държава, чийто владетел – великият кан Крум, провеждал твърде успешна външна политика.

Император Никифор е наречен в един прабългарски надпис от времето на кан Крум „старият плешив император”. Действително, през 811 г. той вече бил доста възрастен, но според някои хронисти все още запазил интереса си към „женоподобните служители от неговите мъже, с които дори спял”.

Има две хипотези относно началото на управлението на кан Крум. Според едната, той заел владетелския престол през 796 г., а според втората – през 802 г., когато и Никифор бил провъзгласен за император. В самото начало на своето управление този български владетел унищожил източната част на Аварския хаганат.

Благодарение на това владенията на България достигнали до Средния Дунав. Именно от управлението на кан Крум средновековната българска държава имала обща граница с Франкската империя на Карл І Велики. Победите над аварите донесли на страната ни и контрола над богатите находища на сребро и каменна сол в Трансилвания, което допълнително усилило икономическата мощ на държавата.

Отглас за завоеванията на кан Крум срещаме в една унгарска хроника, известна като „Аноним за деянията на унгарците”. В нея се описва ранната история на маджарите в процеса на заселването им в Панония и Трансилвания в края на ІХ – нач. на Х в., когато под управлението на династията на Арпадите се създава унгарската държава.

В това произведение се говори за битките на маджарите с българските аристократи, управляващи нашите земи на север от Дунав. Но в тази хроника пише и нещо още по-интересно: „Впрочем земята, която лежи между Тиса и Дунав, завзел Кеан Велики (Keanus Magnus), господарят на България, дядото на вожда Салан, чак до пределите на рутените и поляците, и там населил славяни и българи”.

В същата хроника вождът Салан е посочен като чичо на българския цар Симеон. Тоест, Салан е брат на княз Борис, внук на кан Омуртаг и правнук на кан Крум! Възможно е Keanus Magnus, което изглежда означава „Великият кан”, да е титла или на Омуртаг, или на Крум. По-вероятно е това все пак да е кан Крум предвид големите му победи не само над аварите, но и над Византия, заради които с пълно основание е наречен „Велик кан”.

Големият сблъсък между Византия и България бил провокиран от политиката на кан Крум към славянското население на Балканския полуостров, и то най-вече в Македония. И двете държави водели политика на приобщаване на славянските племена, което довело до реален конфликт. През 807 г. император Никифор организирал поход към България, но той останал незавършен поради разкриването на заговор срещу императора.

По този начин войната била де факто обявена. Кан Крум провел две военни акции против империята. При първата от тях, през 809 г., български отряд нападнал византийската армия в Струмската област, при което отнели заплатите на войниците на стойност 1100 либри злато (ок. 350 кг). Втората акция била твърде болезнена за Византия – през същата 809 г. кан Крум превзел Сердика. Тази ескалация на конфликта довела до големия поход на император Никифор през 811 г.

Начело на огромна армия от европейските и азиатски провинции на империята той се установил при карнобатската крепост Маркели и през Ришкия проход достигнал до българската столица Плиска. Византийците победили две български армии в две сражения – веднъж 12 хил., и втори път отряд от 50 хил. войници (последната цифра очевидно е завишена от хрониста).

Така император Никифор влязъл в Плиска, където извършил потресаващи дори за онова време жестокости спрямо мирното население. Според един от хронистите „Той заповядал да се избиват безжалостно безсловесните животни, децата-кърмачета и хора от всякаква възраст”.

Според друга хроника „войската… разграбвала безпощадно, опожарявала непожънатите ниви, прерязвала жилите на воловете и одирала ремъци от слабините им – а животните мучели със силен глас и издъхвали, изколвала овцете и свинете и извършвала непозволеното”. Самият император „ходел по улиците и резиденцията, разхождал се по чардаците на къщите, радвал се и казвал: Ето, Бог ми даде всичко това и аз искам да построя град на мое име, да стана именит във всички бъдни поколения”.

Още докато императорската армия била в Маркели, кан Крум изпратил при василевса пратеници за мирни преговори. Те обаче били отхвърлени. Когато Никифор превзел Плиска, българският владетел отново му предложил мир: „Ето, ти победи. И тъй, вземи каквото ти е удобно, и си иди в мир”. Това отново не било прието.

Тогава „Крум, разгневен, се укрепил, изпратил хора и укрепил входовете и изходите на страната, като ги преградил с дървени укрепления”. Според друга хроника „Българите направили от големи дървета страшна и мъчнопроходима преграда, подобна на стена… Наели срещу заплата авари и околните славянски племена, въоръжили по мъжки жените си…”

Така призори на 26 юли 811 г. се състояло генералното сражение между българи и византийци. Битката била изключително жестока, като българите били допълнително мотивирани заради зверствата, извършени от византийците в Плиска. Почти всички войници от императорската армия били избити, включително и самия василевс, а синът му-тежко ранен.

Впоследствие тялото на император Никифор било открито и обезглавено: „А Крум, като отсякъл главата на Никифор, набил я на кол за много дни на показ на идващите при него племена и за наш позор”. Впоследствие кан Крум обковал черепа на Никифор със сребро и с него вдигал наздравици при пиршества със славянските князе – сведение, което напоследък не се приема от някои историци.

Победата през 811 г. поставила началото на българското настъпление в Тракия. Военните действия завършили с мирен договор едва през 814 г., след смъртта на кан Крум.

Освен във византийските източници, смъртта на император Никифор е отбелязана и в почти всички западноевропейски хроники от онова време. Важно е да се знае, че от 378 г., когато император Валент е убит от готите в битката при Адрианопол, римски император не е намирал смъртта си на бойно поле. Това допълнително усилило не само личния престиж на кан Крум, но и този на средновековната българската държава.

Източник: desant.net