Авксентий Пелагонийски е висш български православен духовник, последователно митрополит на Велешката и Пелагонийската епархия на Българската екзархия.
Роден е със светското име Христо Захариев Големинов в Самоков на 1 март 1850 година в семейството на Захари Големинов и Мария Попстанкова. Дядо му по майчина линия поп Станко е сред водачите на българското църковно движение против самоковския гръцки владика. Получава начално образование в родния си град. После учи при Неофит Рилски в Рилския манастир, където през 1869 година се замонашва.
В 1870 година митрополит Партений Нишавски го ръкополага за дякон в софийската съборна църква и същевременно е назначен учител в начално училище в София. Влиза в софийския революционен комитет заедно с Димитраки Хаджикоцев, Спас Тумпаров и учителят Христо Ковачев. При разкриването на комитета и заточването на Ковачев в Диарбекир, йеродякон Авксентий успява да избяга в Цариград и оттам в Браила, където го взима под покровителството си Васил Друмев. В 1873 година заминава за Цариград и в същата година като секретар придружава митрополит Доротей, временно управляващ Одринската епархия, който освещава българската църква в Киришханата в Одрин. След това постъпва в Пловдивската гимназия.
В 1875 година по ходатайство на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев, дякон Авксентий получава стипендия за учене в Киевската духовната академия, която завършва в 1881 г.
Завръща се в България и е изпратен от Екзархията за учител-инспектор в Одринското духовно училище. В 1884 година започва да преподава в Самоковската семинария, а в 1890 г. е преместен в Петропавловската семинария в Лясковец.
През 1891 г. отличилият се млад йеродякон е призован от екзарх Йосиф I Български, който го назначава за чиновник за особени поръчки. През пролетта на същата година е ръкоположен за йеромонах и е назначен за председател на Солунската българската църковна община. В Солун показва добри администраторски дарби и висок патриотизъм и отличното владеене на книжовния османски турски и дипломатическите му умения му помагат в борбата с врага на българското движение валията Зихни паша. В 1893 година за народополезната му дейност е произведен в архимандритски чин от екзарх Йосиф.
След получаването на султански берат за български екзархийски владици във Велес и Неврокоп през април 1894 г. архимандрит Авксентий е предложен от Екзархията на велешките избиратели и единодушно е избран за велешки митрополит и на Гергьовден 1894 година е ръкоположен от екзарх Йосиф.
След Илинденско-Преображенското въстание развива широка дейност за закрила на изложеното на произвола на властите българско население. Успява да спечели приятелството на румелийския главен инспектор Хюсеин Хилми паша, който поради това се отнасял с особено внимание към неговите ходатайства. Хилми паша често го сочи за пример за верноподан български владика и го нарича „и добър чиновник, и добър българин“
След влизането на България в Първата световна война и освобождаването на Вардарска Македония Авксентий в края на декември 1915 година пристига в Битоля и макар и с разклатено здраве, той поема отново своята Пелагонийска епархия. След превземането на Битоля от силите на Антантата през есента на 1916 г. Авксентий премества седалището си в Прилеп, където остава до поражението на България през 1918 г.
Оттегля се в София, където умира на 24 февруари 1919 година, докато чете току-що излязлата книга на Кирил Пърличев „Сръбските жестокости в Македония“. Опелото му е извършено от Борис Охридски в присъствието на министър-председателя Теодор Теодоров, министрите Стоян Данев, Андрей Ляпчев, Никола Мушанов, а реч държи Димитър Михайлов. Погребан е в двора на църквата „Свети Спас“, разрушена при бомбардировка в 1944 година.
Поклон пред паметта му!
Източник: wikipedia.org
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
