Това е една запленяваща история за пламенна личност, българин, оставил траен отпечатък в най-славните страници на спортната ни история. На 19 декември 1873 г. в Горна Оряховица е роден легендарният български борец Никола Петров. Още от малък Никола изживява трудни моменти, като остава сирак. Принуден е сам да изкарва прехраната си и заминава в Румъния, за да избегне военна служба. Работи като градинар, каменар и общ работник, все още неподозиращ, че съвсем скоро ще тръгне по пътя на най-голямата си мечта – борбата.
През 1895 г. младежът отсяда в Браила, като непремисленият му кураж на практика става причина за бляскавото му бъдеще. По това време в града е известният цирк на Цезар Сидони, в който добри борци от редица страни премерват сили в двубои. Един от най-изявените спортисти в трупата е Жорж Русо, който е определен от Сидони за „най-силния мъж на земята“. Шефът на цирка до такава степен вярва в уменията на бореца си, че обещава 500 леи за всеки, успял да го надвие. Макар без никакъв опит в професионалната борба, Никола Петров не се поколебава и се изправя срещу опитния спортист. Съдбата със сигурност обича смелите и българинът надвива решително опонента си.
Публиката е смаяна. Цезар Сидони не може да повярва, че неизвестният българин постига такива резултати. Той се заканва на Петров, осигурявайки му двубои с най-силните френски борци. Нашенецът се среща с небезизвестния Дубие, който също е сразен. Французинът вижда в българина невероятен талант и впоследствие му става треньор. По това време Никола Петров е на 22 г., тежи 103 кг при ръст 178 см. Само за няколко месеца благодарение на професионалния си наставник влиза в изключителна форма, отказвайки се от всички пороци и фактори, пречещи на спорта. Резултатите не закъсняват. В Букурещ Петров се среща с легендарния турски борец Мехмед Али и пред очите на румънския крал го побеждава. Още в ранните години на кариерата си Никола среща широка подкрепа от българските сънародници, които пътуват, за да присъстват на мачовете му. Дубие не скрива опасенията си, че Петров се въодушевява прекалено много от публиката и често предприема безсмислени атаки (но въпреки тях отново побеждава).
Никола Петров заминава за Париж, където тренировките му стават все по-интензивни. Той често се шегува, че преди години успява да избяга от казармата, а сега отново е попаднал там (по повод дисциплината, наложена от треньора му). Дубие правилно осъзнава, че за да се състезава на най-големите европейски турнири, българинът трябва да се научи на постоянство. Победите продължават, макар и вече да не са толкова леки предвид опита на противниците. При една от борбите си в Лондон Никола обаче се контузва и костта на глезена му е раздробена – подхлъзва се при опит да прехвърли през глава 150-килограмовия датчанин Олсен. Възстановява се сравнително бързо.
През 1898 г. Никола Петров заминава за Ню Йорк, след като частично е покорил европейските върхове. Там той се среща с вероятно най-добрия американски борец по това време – Джим Корбет. Първоначално българинът да не е уверен, че иска да участва в този мач заради съмнения, че срещу него ще бъде използвана измама, но после се съгласява. В САЩ навсякъде се тръби за предстоящата среща между американския тигър и европейската горила – всички с нетърпение очакват този мач. Срещата се състои на 20 юли 1898 г. Залогът – победителят ще бъде наречен европейски и американски шампион. След изключително тежък и нечестен мач (Корбет си служи с непозволени удари) българинът побеждава съперника си. Корбет не приема загубата лесно и разкъсва бузата на Никола Петров. В яда си Никола хваща ръката на американския борец и скъсва бицепса му. Принуден е да напусне Америка съвсем скоро, за да не си навлече неприятности. Тръгва си гордо като носител на титлата шампион на Америка и Европа.
Бляскавата кариера на българина продължава. През 1900 г. във Виена се състои грандиозно състезание, част от празненствата по случай 50-годишнината от възкачването на кайзер Франц Йосиф. Събират се най-силните мъже в света, готови да премерят силите си. Отстранил всичките си противници, българинът достига до финал. Пред очите на стотици аристократи и видни представители на европейски родове Никола Петров вдига купата над главата си. И не само купата – той е окичен с медал лично от кайзера. Признат е за световен шампион и за най-силния човек на XIX век. Става носител на значка на Почетния легион и получава награда от 30 000 франка. Постиженията му прославят България в целия свят.
От мъка по родината големият борец се завръща в Горна Оряховица. Прави го веднага щом това става възможно. По време на турнир в Дрезден получава телеграма, в която пише, че вече може да се върне в родината без страх, че ще бъде съден за дезертьорство. Тук е посрещнат като герой, наричан „юнак на юнаците“. В България Никола Петров продължава да получава покани за участие в различни турнири, но той се отказва окончателно от активната си спортна кариера. Дарява много пари на бедните и на благотворителни дружества подобно на големия борец от следващото поколение – Дан Колов. Задомява се, като се жени за много по-млада от него девойка (той е на 44, а тя едва на 16 г.), с която имат две деца.
В близки отношения е с министър-председателя Александър Стамболийски и е основател на първата школа по борба в София, която ръководи лично. След преврата от 1923 г. обаче изпада в немилост от новите управляващи и не осъществява напълно идеите си. Никола Петров среща смъртта си на 2 януари 1925 г. Отива си един от най-големите български спортисти, прославили България из целия свят.
Всяка година от 1963 г. насам Българската федерация по борба организира в негова памет и на негово име голям международен турнир по класическа борба. Състезанието получава световно признание и намира трайно място в календара на Световната федерация по борба за аматьори (ФИЛА). От 1971 г. най-добре изявилият се български борец получава високото отличие „Златният пояс“ на Никола Петров, а на най-добре представилия се чуждестранен борец се връчва специална купа.
Източник: kmeta.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
