През целия първи ден от месец март и мало, и голямо се закичваме с гривнички и украшения, изработени от червено-бели усукани кончета. Пожелаваме си здраве, радост и надежда, а прочутите Пижо и Пенда се полюшват весело отляво, до сърцето на почти всеки срещнат.
Традицията с разменянето и окичването на мартеница всъщност води началото си от древни времена единствено по нашите земи. Има няколко легенди за нейния произход, но всички те са свързани с основателя на българската държава – хан Аспарух.
Ние ви припомняме две от тях днес:
Преданието за Хуба, Баян и гълъба
Владетелят на Стара Велика България – хан Кубрат, повикал петимата си сина на смъртния си одър със заръката никога да не се разделят и да бъдат винаги единни, за да не ги поробят враговете. Не след дълго хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба.
За да освободи сестра им и да остави земите им, предводителят на хазарите предложил на канските синове да го признаят за техен владетел. Най-големият син – Баян, склонил глава и останал при пленената си сестра. Другите тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият се отправил на север, а другите – Аспарух, Кубер и Алцек – на юг.Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян, че този който пръв стигне до свободна земя, ще изпрати птица, вързана със златна нишка на крачето. Тя ще бъде знак, че са стигнали до земя и сигнал Хуба и Баян да избягат.
И ето, че един ден при Хуба долетял гълъб със златен конец на крачето. Както се били разбрали, Хуба и Баян избягали от хазарите и достигнали водите на Дунав, но нямали средство, с което да преминат огромната река. Тогава Хуба вързала бял конец на крачето на гълъба.
Пуснали птицата да полети на юг над реката, но в този миг се появили преследвачи, които започнали да стрелят. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. След като съзряли войската от другия бряг на Дунав, преследвачите побегнали. Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката. Взел конеца от Баян и завързал белия му край с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от него. След това застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите.
***
Преданието за Хуба и сокола
Преди да напусне белия свят, хан Кубрат завещал на своите петима сина повелята да не се разделят и да бъдат винаги единни. След смъртта на баща си синовете обаче забравили мъдрия бащин съвет и били победени от предводителя на хуните Хан Ашина. Той заграбил владенията им и отвел в плен Хуба.
Братята тръгнали да търсят нова земя, а сестра им зачакала новини от тях. И добрата вест пристигнала с разпукването на пролетта, донесена от сокол. В писмото Аспарух съобщавал, че е намерил райско кътче на юг от река Дунав и ще се заселят там. Хуба избягала, водена от сокола, на чието краче завързала бяла копринена нишка. Птицата я отвела до новата земя, но точно в този момент вражеска стрела я пронизала, а кръвта й обагрила конеца. След като получил скъпата вест, че сестра му е при него, Аспарух започнал да късал конци от бяло-червената нишка, връзвал ги на ръцете на войниците си и повтарял: “Нишката, която ни свързва, да не се прекъсва никога“.
Бил ден първи, март, лето 681. Оттогава до ден днешен всички българи си разменяме аленочервени и снежнобели конци – символ на единението, силата и щастието.
Източник: epicenter.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
