Елин Пелин при един риболов му казва: “Ние досега нямахме майстор на народната приказка. Който се е заловил с нея, я разваля… Но ти май ще ни отсрамиш!”
Ангел Каралийчев израства в бедно семейство, няма големи възможности да се докосне до богатия литературен свят като дете или да пътува по незнайни земи. Баща му се мъчи да осигури хляб на децата си, а майка му е неграмотна. Самият Каралийчев разказва как в дома му е имало само две книги: „една песнопойка на Славейков и историята на Александър Македонски.“ „Тия книги, споделя писателят, бяха донесени от един пътен книжар, който разнасяше по селата книги с една кошница. Други книги през детските си години не съм разгръщал.“
През 1916 г. Ангел Каралийчев завършва стражишката прогимназия с отличен успех 5.66 и прозорливият му учител Константин Кръстев съветва майката да се погрижи за образованието на детето си. Годините са тежки. Бащата е на фронта, но оттам с писмо поръчва на жена си да продаде някоя от нивите и да изпрати Аге да учи.
На 17 годишна възраст започва да пише в русенското списание “Ученическа мисъл”, където публикува стихотворение от личното си творчество “Орелът”. Завършил гимназия през 1921 г. в продължение на една година работи в Стражица като землемер, за да събере пари за следване. Записва Химия в Софийския университет, не не слуша лекциите и не си води записки. В крайна сметка се дипломира в Свободния университет, през 1928 г., където завършва дипломация. Първата книга на Каралийчев излиза през 1923 г. – „Мауна лоа“. Точно тогава, докато следва съчинява и първата си стихосбирка „Ръж”.
Знаменателна за него се оказва срещата му с Ран Босилек, по онова време редактор на „Детска радост“ – популярно списание за деца между двете световни войни. Прочел „Ръж”, той му предлага да напише нещо за деца. Каралийчев още същия ден написва приказката „Житената питка“.
След не малко перипетии в личния си живот Ангел Каралийчев се жени за голямата си любов – актрисата Вела Ушева.
Жена му Вела (Ушева) Каралийчева казва за себе си:
Аз съм от славна фамилия. Дядо ми е бил куриер на Революционния комитет в Панагюрище. Заловен е от турците, но поради липса на доказателства му отрязват само едното ухо и оттам му остава това Ушето.
Запознава ги сестрата на Дора Габе- Бела Казанджиева. Бела запознала Ангел първо с майката на Вела – Елена Ушева. Тя била видна столична дама, която събирала стари народни шевици и ги предлагала като елементи върху съвременните дрехи. Тя прибирала в къщата си бедни момичета от провинцията и ги учила безплатно на техниката на бродерията.
Елена кани на гости Ангел заедно с Бела, докато дъщеря й е в Париж и видимо одобрява младия белетрист. По-късно Дора Габе купува билети за кино за сестра си Бела и за Вела. Там ги запознава. Годината е 1926 г.
Макар той да е лудо влюбен в красивата артистка, те се венчават едва през февруари 1936 г.
Веднъж той кани Вела в ресторант “Хладна почивка”. На излизане от къщи майка й я предупредила да си вземе пари. Но когато се нахранили и трябвало да си уреди сметката, той гневно скочил:
“Госпожице, какво си мислите, че аз не мога да платя една вечеря?!” Тя започнала да се оправдава: “А на мене мама така ми поръча: “Вземи си пари, че писателите са бедни хора!”
Каралийчев от гордост не приема.
Според някои съвременници на писателя, малко преди да се ожени, Каралийчев прави опит за самоубийство, свързано с интимните му терзания. Той се прострелва с малко пищовче, със седефена дръжка, а куршумът засяда дълбоко в гърдите му, и остава там до края на неговия живот. Вела го примолила в деня на сватбата си да се облече в народна носия. Майка й на времето се венчала в рокля с богати шевици и я запазила за дъщеря си.
Каралийчев я погледнал… Защо мълчиш? – настояла тя. – Искам да бъда в народна носия!” “Добре!- отвърнал той. – Но аз ще трябва да обуя потури, за да си приличаме!”
Вела сама избродирала булчинската си рокля с везмо от червена коприна.
Писмо на Ангел Каралийчев до Вела, 1937 г., Париж
“Аз израснах в непрестанна борба за съществуване и когато животът ми се усмихна – бях загубил вяра в хората и душата ми, която някога беше бистър поток, се размъти от мътилката на катадневни мъки и горчивини. Аз не съм откривал пред теб своя духовен свят, своите мисли и копнежи и тъгата, която ме дави понякога. Ние, селяните, сме така направени – жилави и затворени като костенурки – докрай и живота си оставаме в черупката си и само понякога очите ни могат да издават онова, което става вътре колко пъти съм чувствал нужда да седна и да ти разкажа някоя горчивина, за да ми олекне, ала има нещо, което ми препречва пътя – то е моята сила и моят грях пред тебе…
Първото им дете, което се ражда на 7 май 1933 Иван, умира едва на 7 месеца.
Две години по-късно им се ражда момиченце, което кръщават Анна. Треперели над него. Бащата по няколко пъти на ден звънял по телефона да пита как е детето. Мъничката Ани била много хубаво и здраво дете. За любимата си мъничка дъщеричка Каралийчев започва да пише и най-любимата си детска повест „Ането“.
Но детенцето им, ненавършило две годинки, умира. Преди това, лекарката, която го наблюдавала, считала, че всичко върви нормално, била категорична: “Не се тревожете! Обикновена ангина”… А невероятното паднало като гръм. Ането, както си играло в креватчето през деня, издъхнало.
Родителите Ангел и Вела са сломени. Решават никога повече да нямат деца.
Из дневника на писателя
21 юли
Мъртвите очи на чудното момиченце. То ни беше гостенче. Сега вече ми се струва, че сме имали дъщеря насън. Сутринта влязохме да си го видим. Шест часа то беше прекарало мъртво с отворени очи. Тия очи ни чакаха. Писалката, с която пиша, се превърна на свят предмет, защото неговите ръчички са я стискали. На запустяло, пресъхнало речно корито прилича нашият живот. Няма я живата вода, която течеше буйно, весело…
28 юли
Гръмотевица падна в моят дом. Сърцето ми е като оная почерняла пръстена кадилница, за която говори в едно свое стихотворение Иван Бунин. Въглените бяха живи. Сега са почернели и угаснали. От съдбата получих един билет, за да вляза и видя нечувано представление. С радост чаках да се отвори вратата на театъра. Но когато посегнах да вляза, вратарят ме спря грубо: “Контролата на твоя билет е откъсната и ти нямаш право да влезеш.“
29 юли
Вела: Не мога да гледам към небето, защото ми се струва, че душичката на Ането се носи като сенчица в облаците. (Когато напиша името му – сълзите ми започват да текат.)
През същата година излиза илюстрирано от Илия Бешков първото издание на “Ането”.
За малките Ангел Каралийчев е написал повече от тридесет книги. От 1925 година, когато излиза от печат първата от тях, “Мечо” до края на живота си той създава голям брой оригинални приказки, приказки по народни мотиви, разкази, два романа.
Когато Каралийчев ходел на литературни четения, децата често му задавали въпроса дали той самият има дете. В началото писателят помръквал след този въпрос, но след това винаги намирал сили да отговори: „Да, имам! Всички български деца са мои деца!“
В края на дните си Ангел Каралийчев е много болен и не може да се движи, но Вела не спира да се грижи за, както за неговото здраве, така и за издаване на творчеството му. Тя редактира и коригира разказите на съпруга си, преписва ги на пишеща машина, занася в редакции и издателства текстовете му. Ангел Каралийчев умира на 15 декември 1972 г. в София.
Източник: mecumporto.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
