Една случка оказва силно влияние върху Вазовата писателска съдба. През 1870 г. ужасна буря поваля исполинския бор в манастира „Свети Спас”.
По-късно в своята „Поетическа биография на Иван Вазов до 20-годишната му възраст” той възкресява този момент, дал му повод за творчество: „Падането на гиганта беше цяло събитие: всичкият Сопот се стече да види поваления труп на вековното дърво; много жени плачеха…
На тия емоции се дължи и стихотворението му „Борът”, написано и напечатано после. „Борът” из един път му спечели името поет и общо признание на поетически дар. Без това стихотворение, което порази въображенията, Вазов дълго още може би щеше да се бори с писателската неизвестност.
Стихотворението е поместено в „Периодическо списание”, г. I., 1872, кн. V-VІ. В края на стихотворението е отбелязано: „1870, септемвр. 21. Сопотски мънъстир”.
Борът
Там, дето се види Балканът високи
край дола тракийски, на южна страна,
да пуща стремливо плещи си широки,
величествен, страшен и прав кат стена:
там, дето се дига на мрамор основи,
сред хълми зелени, покрити с цветя,
де всичко шумува, играй, песнослови:
зефир, водопади, врабчета, листа –
в туй весело място, рай земен прекрасен,
издига се мълком със жълти стени
скит древен и жален кат спомен безгласен
в тез хубости нови на старите дни.
Наокол е шумно. Но в тази ограда
е глухо, безмълвно, всегдашен е сън,
едвам се зачува дотук водопада,
кой пеняст гръмливо бухти си навън.
А в този скит спокоен, скит стар християнски,
над черквица ниска със вехти светий
се бор възвишава на ствол великански
и върха си черни във облаци крий.
Кат кедър вековен в Ливанска пустиня
разперил е клони, потънал в мечти
свещени и тайни. На стара светиня,
на гробове неми той сянка държи.
Монах белобради, старик стогодишни
го помнят се толък, се толък голям,
нито пък са чули от хора предишни
кога му е корен забоден бил там.
И може би тоя гигантин вековни
на бившата сяйност свидетел да е
и случки големи той още да помни,
които в живота си дълги виде…
И тъй той живей тук години безчетни
със бури и хали в неспирна борба
и мразове зимни, и пекове летни
минуват безследно над горда глава.
Но в тая му пора, де всяк се дивеше
на негова хубост и височина,
понеже и той сам от тоя свят беше,
то общата участ, уви го стигна.
В нощ тъмна и мрачна внезапно се чува
от горски усои гръмовен, див глас
и хала ужасна завя, залудува
с нечувана ярост и гняв дотогаз.
Долините жално ехтяха, пищяха,
пищяха полята в бурлиавата нощ,
Балкан се тресеше, горите ревяха…
И всичко поваля стихийната мощ.
Кат винаги борът сърдит, непокорен
се бореше храбро с туй страшно духло
и в тоз бой отчаен, изкъртен от корен,
с шум грозен простира гигантско тело.
Падна веч! И как е величествен, жален,
прострян на земята столетния бор!
До снощи той беше тъй горд и начален,
чело му летеше към синий простор.
Тогава утихна веявица люта,
гиганта надменни кат с трепет срази
и пълна от почит към жертва прочута
та място отстъпи на скръб и сълзи.
Източник: slovo.bg, vazovmuseum.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
