Защо Цариград не ни е трябвал

Лятото на 813-а. Тече петата година от войната между България и Византия. Всъщност против империята воюват две Българии – по-познатата ни Дунавска и държавата, основана от кан Кубер, на територията, наричана по-късно Македония. Двете държави се сливат именно в 808 г., когато обединените им войски разгромяват в района на Серес византийската армия. (Техен трофей е и сумата за военни заплати, равностойна на около 72 хиляди златни монети).

Българите овладяват и тясната ивица (в зоната София – Перник – Кюстендил) ромейски владения, които дотогава са делили двете Българии. Византийският контраудар е в 811 г.; той завършва със смазващата победа на кан Крум във Върбишкия проход и смъртта на император Никифор I Геник и сина му Ставраки.

На следващата година българите настъпват в Горна Тракия, превземайки с щурм крепостта Месембрия (Несебър). А на 22 юни 813 г. край крепостта Версиникия те унищожават цялата византийска армия, овладяват Източна Тракия (виж „Преса“, брой от 23 юни т. г.) и бързо напредват към Константинопол. До столицата на империята кан Крум пристига след средата на юли с цялата си армия, извършва жертвоприношения край стените и предлага преговори за мир. И те започват – на сенчесто място край река в околностите на града. Там обаче е приготвена засада. Византийски стрели покосяват част от свитата на кана. Сред убитите са и кавканът (вторият човек в българската държавна йерархия), и зетят на Крум, Константин Пацик. Останалите живи боляри спасяват владетеля. Разгневен, той решава да превземе Константинопол и да накаже извършителите на нечуваното в историята на двете държави престъпление – убийство при преговори. Опитният пълководец Крум си дава сметка, че Константинопол не може да падне „от раз“. Вероятно е разбирал също, че този град няма да бъде превзет като всички останали крепости, които българите са овладели на Балканския полуостров. Затова направил две мащабни стъпки през настъпващата есен на 813-а.

Армията отвела всички онези жители на Източна Тракия, които биха могли да снабдяват обсадения Константинопол с храна, а и с мъже за работа и за войската. Над 50 хиляди души били отведени и заселени отвъд Дунав.

Второ, канът поръчал стенобойни машини, с които да срути крепостните стени на града откъм сушата. Мащабите на плана му са били царски – за извличането на тези машини той заповядал да приготвят 5000 волски впряга

Изработването им било възложено на покръстения арабин Евтимий, който преминал на страната на българите и станал началник на обсадната им артилерия. За първи път българите имат работа със стените на Константинопол през 705 г., при кан Тервел. Тогава обаче те проникват в крепостта тайно, с нещо като „диверсионна операция“ – и то приятелски, заради договорената подкрепа за сваления с преврат византийски император Юстиниан Втори.

Подготовката на Крум траяла през цялата зима на 813/814 г., докато Константинопол оставал заклещен в обсада от малобройни български части. Но в началото на април 814 г. – малко преди началото на похода, кан Крум починал. Какво прави приемникът му кан Омуртаг?

Той предпочел да влезе в преговори с византийците, така че да узакони онези завоевания на българите, които се разпростирали по линията на съвременната българо-турска и българо-гръцка граница. За това говорят и имената на крепостите, чиито руини се виждат в Югоизточна България и днес – Лютица, Белоградец, Родестица… А от другата страна на границата имената са от гръцки произход. Тук се появява интригуващ въпрос. Наистина ли мечтата на всеки български владетел е била да превземе Цариград?

След внимателен прочит на историческите извори няма как да отговорим „Да“. Какво правят българите при сраженията си с опасния съсед, дори когато постигат съкрушителни победи (какъвто е случаят с кан Крум, но също и с цар Симеон и Иван Асен II). Те не само се примиряват със съществуването на Византия и нейната столица, но дори оставят територия, полезна поне по два начина:

•  като охранителен пояс на Цариград;
•  като ивица покрай беломорския бряг, свързваща столицата на империята с втория по големина град Солун.

Българските канове и царе са имали достатъчно политическа зрялост, били са достатъчно разумни, за да НЕ покоряват Византия. Такова завоевание би ги изправило лице в лице със страшната опасност идваща от- към Азия – до XI век от арабите, а след това и от селджукските и османските турци.

Ясно е, че българите, особено след като вече са християни, искат да имат редовен съсед, с който някак са уредили начин за съвместен живот. Договорите с Византия за мир са сключвани за поне 30 г. и общо взето са спазвани. Понякога мирът е продължавал и половин век. Погрешна е представата, че съвместната история на България и Византия се състои от военни сблъсъци. Всъщност войните се редуват с мирни периоди, стигащи (както в случая с кан Крум) до 80 години (!), от 813 до 893 г. България не е воювала с Византия – течал е мирен обмен на стоки, хора, идеи и технологии, от които и двете държави са печелели. В многолюдния Константинопол българите са продавали почти цялата си земеделска продукция на прилични цени. И неслучайно повод за военните действия в 813 г. е преместването на тържището на българските стоки от Константинопол в Солун. Очевидно българите са имали полза от един редовен съсед по южните си граници, не от фанатизирани маси, прииждащи от Близкия изток и Анадола. След кан Крум единствено Симеон Велики е искал да превземе Цариград, но вече в качеството си на византийски император, какъвто се надявал да стане след 913 г., когато се е оказал настойник на малолетния византийски император. (Смятал е да ожени детето за една от дъщерите си.)

Има още един куриозен случай, когато български цар е искал с хитрост да овладее Цариград. Михаил Шишман (управлявал от 1323 до 1330 г.), сроден с ромейската императорска фамилия, бил изкушен да се намеси в назряващата гражданска война във Византия, противопоставила император Андроник II на внука му Андроник III. Старият Андроник поискал помощ от българския цар и той му изпратил 3 хиляди конници начело с болярина Мартин, които да влязат в Константинопол и да помогнат в отбраната на града. Само че Мартин бил инструктиран воините му посреднощ да обезвредят крепостната стража и да пуснат в града българската армия, която щяла да чака на границата, тогава по височините на Сакар.

Но младият Андроник научил за плана и написал две гневни писма. Едно до дядо си, в което го предупреждава за опасност, а друго – до шурея си. В резултат дядото не пуснал отряда на Мартин в града, а младият Андроник срещнал на граница Михаил Шишман, който невинно мигал и казвал, че просто е дошъл с един отряд на лов. Така приключва историята на българските апетити за столицата на Византия.

Източник: epicenter.bg