Стефан Константинов Тинтеров, известен с псевдонима Вен Тин, е български поет-символист.
Роден е в Бургас на 22 март 1885 г. Учи в родния си град и в Пловдив, завършва Юридическия факултет на Софийския университет. Работи в Стара Загора като заместник-прокурор.
За пръв път се печата през 1905 г. От 1906 г. започва да сътрудничи със стихове в сп. „Демократически преглед“. От 1907 г. е неразделен приятел на Петко Росен. Публикува проза, статии, рецензии в периодичния печат. Негови стихотворения са публикувани в „Българска антология“. Нашата поезия от Вазова насам“ (1910) под редакцията на Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. Пише в духа на символизма. Автор е на философската поема „Градът“ (1910) и на няколко литературно-критични статии. Превежда френски и немски поети.
Поетът е сред незаслужено забравените български лирически поети. Заема видно място в българската литература след Пенчо Славейков и Яворов, между Димитър Бояджиев и Димчо Дебелянов. Той е част от средищното звено, което свързва първото и второто поколение български модернисти. Седемгодишният му творчески път (1906 – 1912 г.) съчетава в едно дебют, зрелост и безсмъртие. Вен Тин впечатлява съвременниците си с духовен аристократизъм, начетеност, безспорен талант. Поезията му е с тиха съзерцателна философска вглъбеност, универсално-интимна, с пастелно звучене и филигранен поетически изказ.
Първото самостоятелно издание на творчеството на поета-символист е съставената от Владимир Стоянов книга „Призраци“ (1994). Това е книга, посветена на един самоназовал се избраник – поета символист и модернист Вен Тин (Стефан Тинтеров), открит за българската литература преди няколко години от варненския поет и литературовед. Тя е и книга за избрани читатели – за онези, които не просто са изкушени от литературата, а я вдишват като кислород, без който се затлачва кръвопотока на душите им. Защото Вен Тин живее кратко като Христо Ботйов, но учестява съдбата си с щедростта на своя талант и работоспособност, която изумява. Той е поет, критик, полиглот-преводач, юрист, стенограф, окултист – и навсякъде оставя белези за ранозрейното си дарование.
Неговата хроника е вписана в хроничното време на боледуващия български модернизъм. Както „боледува“ родилката по време на предупредителните контракции. Затова животът на Тин е разказан от Владимир Стоянов като бродерия върху канавата на епохата, но и като цветен конец, който се хармонизира с други конци върху ковьора на литературната ни история – Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов.
С този труд Владимир Стоянов затваря окръжността, която започна да описва с издаването на поетичното наследство на Вен Тин. Книгата му „Призраци“ е публикувана и в Интернет (2001).
Вен Тин умира на 6 юли 1912 г. в град Стара Загора.
Източник: wikipedia.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
