Димчо Дебелянов – нежният поет с романтичен изказ

Гениалният поетичен талант на Димчо Дебелянов обогатява световната поезия с безсмъртни шедьоври.

Неговите любовни романси, елегии и военни балади надминават подобните виртуозни жанрови образци в световната лирика. Димчо нахлува като ярък метеор в литературното пространство на българската култура от началото на ХХ век.

Духовното величие на родната възрожденска Копривщица и многобройното сплотено семейство със стабилно християнско възпитание изваяли поета като душевно богата и щедра личност. На 10-годишна възраст остава без баща и с майка му са принудени да заживеят в Пловдив. Детските му години били тъжни поради материалната оскъдица.

През 1906 г. Димчо Дебелянов завършва Първа мъжка гимназия в София, където бил известен като забележителен рецитатор. След това постъпил в Главната метеорологична станция. Известно време бил студент по право, но поради липса на средства не могъл да продължи. Работил като репортер и коректор във вестници. Бил стенограф в Народното събрание. Записвайки речите на депутатите, научил много за политическите игри и коварства. По-късно наученото за „тайните” хватки на партийните натрапници отразил в безпощадните си сатирични стихотворения. С желязна самообразователна дисциплина изучавал френска, немска и руска литература, гръцка поезия. Предпочитал поезията на Артюр Рембо, Пол Верлен, Александър Блок, Пушкин, Гьоте, Байрон, Ботев. Бил и добър преводач. Твърдял, че поезията трябва да се пише по законите на музиката и със съвършено владеене на родния език.

В поезията си Димчо Дебелянов обхванал всички нюанси на мрачните емоции: скръб, тъга, меланхолия, печал, самота, мъка. Няма в световната литература по-екстравагантно виждане за смъртта от неговото. За него тя е особена емоционално-етична категория, чудодейно духовно състояние. За човек, осъзнал, че неговото „слънце е изминало своя път”, смъртта може да бъде сън ароматен, който опива душата и даже роден бряг, достигнат след свирепи океански бури.

loading...

Безгранична била жаждата му за нежност, семеен уют и обаятелно присъствие на жена Муза – вдъхновение и подкрепа. Изтерзаното му чувствително сърце не получило тази награда, въпреки че бил изключително благороден в отношението си към жените. Изповядвал убеждението, че връзката с една жена дава велико познание за половината от човечеството.

Сред пренебрежителната всезнаеща тълпа и суетното темпо на големия град Димчо имал постоянното чувство, че животът му изтича напразно:

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян

и плачът ми са пристан умира

низ велика пустиня развян!

Не притежавал разюзданата унищожителна енергия на тарикатите и не можел да се защити срещу пошлостта. Само в параклиса на своята душа намирал подслон и утеха. Оцелявал, защото превръщал страданието в поезия – заредена с философски изводи, универсални психологични обобщения и болезнени непреходни истини за човешката природа.

Димчо Дебелянов много обичал хората и се стремял да помага, но така и не спестил пари за зимен балтон. Винаги обаче намирал сили да се шегува със себе си:

„Никаква бедност на бита не може да попречи на Духа да се самообразова, обогатява и възпитава, за да тласка себе си и другите към Красота!”

Възпитан в хуманните принципи на християнството, живеел по строги морални закони. Разбирал, че поетите, писателите, хората на изкуството са в морален дълг пред България и благоденствието на държавата.

През 1913 г., когато умира майка му, постъпва в Школата за запасни подпоручици в Княжево. През 1916 г. като служител в Сметната палата имал възможност да се освободи от военна мобилизация, но смятал за дълг към Отечеството да участва във войната.

Зачислен е в Седма Рилска дивизия и през І.1916 г. – изпратен на Южния фронт. Убит е на 2.Х.1916 г. при село Демирхисар в Егейска Тракия. В София донесли неговото военно офицерско сандъче с шестте му военни стихотворения – шедьоври в световната баталистична литература. Заедно с тях било и Евангелието, с което не се разделял. Преминавайки през войната, Димчо ни оставя непоклатими изводи: „Няма по-велик чин от редника!”, „Най-миролюбивите хора на земята са войниците!”

През 1931 г. тленните останки на поета са пренесени в София и препогребани в Копривщица.

Д-р Пенка НЯГОЛОВА

Източник: tretavazrast.com

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!