България даде и продължава да дава на света велики певци. Заради варварското робство и закъснялото ни историческо и културно развитие българската опера се роди късно, в началото на ХХ век. Но още през първите си години тя разполагаше с прекрасни гласове.
В периода между двете войни първите прославители на оперна България бяха тенорите Петър Райчев и Тодор Мазаров, сопраните Христина Морфова и Люба Велич, мецосопраните Ана Тодорова и Илка Попова. Те притежаваха прекрасни, отлично школувани гласове, голяма музикалност и артистичност и направиха световна кариера. А след 1944 г., когато музикалната ни култура получи широка държавна подкрепа (откриха се оперни театри, музикални училища и институти), започнахме и да изнасяме таланти.
Може би първият и най-значимият от тях е Николай Гяуров (1929-2004), определен от световната музикална критика като „Бас номер 1 на планетата“. В изкуството, за разлика от спорта, разбира се, е трудно да се правят подобни класации. Но това признание все пак е вярно. Преди Гяуров с тази титла можеха да бъдат увенчани Фьодор Шаляпин, а след него и другият велик български бас Борис Христов, който беше прокуден от родината си. Разбира се, и тримата бяха различни, твърде силни, ярки индивидуалности. Гяуров продължи делото на двамата си предшественици, като завоюва и нови, свои върхове.
Енциклопедичната справка за него е кратка: роден на 13 септември 1929 г. във Велинград, учил оперно пеене в Софийската консерватория при проф. Христо Бръмбаров, след което завършил и Московската консерватория. Спечелва големите награди на певческите конкурси в Париж и Варшава. Дебютира с ролята на Дон Базилио в „Севилският бръснар“ на софийска сцена през 1955 г. И от 1956-а започва блестящата му световна кариера. Пее в „Ла Скала“ – Милано, Гран опера – Париж, Ковънт Гардън – Лондон, Виенската Щатсопера, Метрополитън, Колон, Буенос Айрес, в Берлин, Токио, Москва, Чикаго, Прага, Мадрид.
Сред големите му роли са: Филип Втори в „Дон Карлос“ от Верди, Мефистофел от „Фауст“ на Гуно и Мефистофел на Бойто, Княз Ховански от „Хованщина“ и Борис Годунов от едноименната опера на Мусоргски, Дон Кихот от операта на Масне, Дон Жуан от „Дон Жуан“ на Моцарт, Моисей от „Моисей“ на Росини, Да Силва от „Ернани“ и Фиеско от „Симон Боканегра“ на Верди, Банко от „Макбет“ на Верди, Гремин от „Евгений Онегин“ на Чайковски… Списъкът е наистина дълъг, респектиращ с авторите и заглавията.
Внушителен е и броят на записите му – на цели опери, рецитали, студийни и документални. Листата с наградите е наистина впечатляваща – от много страни на света. Години наред беше „културният посланик номер 1 на България“. Умира на 74 години, на 2 юни 2004 г., в навечерието на 75-годишнината си. Първата му съпруга Златина Мишайкова е известна пианистка, а втората – прочутото сопрано Мирела Френи (род. 1935 г.).
Николай Гяуров е сред малцината оперни артисти от всички времена, които могат да се нарекат „пеещи актьори“. В този смисъл той принадлежи към великата традиция на Шаляпин, Борис Христов, Мария Калас. Такъв бе и неговият първи педагог, знаменитият български баритон Христо Бръмбаров (1905-1974), който според признания на близките му е искал да умре на сцената. Самият Гяуров не един път подчертаваше, че „пеенето не може да се отдели от играта на артиста, от спектакъла, от хода на сценичното действие“, че „певецът трябва да е артист, който се изразява чрез пеенето, чрез вокала. А това, разбира се, е твърде трудно. Защото, за да се стигне до тази способност – да можеш да се изразиш, трябва да си първо добър вокалист. Да нямаш постановъчни и технически проблеми.“ А школата на Николай Гяуров (синтез между най-доброто от славянската и италианската традиция) беше съвършена, както и природата му. Природата го бе надарила с прекрасен и обемен бас, с благороден, рядко красив за един бас тембър, с изключителна музикалност, с внушителна фигура и ефектна сценична външност, красиво, изразително лице, с богата мимика. Певец, надарен от Бога! Всичко това, съчетано с голямата му интелигентност и трудоспособност, логично го доведе до съвършенството.
Сега, когато слушаме неговите записи или гледаме видеофилмите, например на „Дон Карлос“ или „Симон Боканегра“, можем да се уверим, че Николай Гяуров беше самото съвършенство на сцената. Но за да стигне до това, той без съмнение работи дълго и упорито, имаше шанса да попадне на големите сцени, да работи с първостепенни диригенти, сред тях и великият Караян, на когото беше сред любимите изпълнители, а също и Клаудио Абадо, Рикардо Мути, Джон Причард, Жорж Претр, Зубин Мета, Джанандреа Гавадзени, Ричард Бониндж, на режисьори от ранга на Маргерита Валман, Франко Дзефирели, Лукино Висконти.
Николай Гяуров остави златна диря в света на може би най-сложното от сценичните изкуства – Операта, в света на Прекрасното.
Източник: duma.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
