Българското опълчение на първа бойна линия

В историята на почти всяка война, водена на тази планета, перипетиите й достигат до един критичен момент, до едно сражение, което предопределя изхода й, дори и в него да не са унищожени главните сили на загубила войната армия. Примерите са твърде много – достатъчно е да цитираме Бородино, Седан, Добро поле, Сталинград. Психологическият срив или подемът след подобни сражения понякога се оказва по-важен от калкулацията на щикове, саби, оръдия. В перипетиите на Освободителната война този момент настъпва през август при Шипченския проход.

Решението за създаването на българска войска за Освободителната война има кратка предистория. На съвещание в Ливадия през първите дни на октомври генерал Н. Обручев излага пред императора „Основания за организиране на българска войска”. Структурата и функциите на тази войскова формация са разработени от генерал Ростислав Фадеев още през есента на 1876 г.

Руските политически и военни кръгове първоначално смятат, че Опълчението ще бъде развито като редовна българска армия едва след войната, а по време на кампанията поради предполагаемата слаба боеспособност ще изпълнява само охранителни задачи.

Ядрото на бъдещото Опълчение, т. нар. „Пеши конвой на главнокомандуващия”, се формира главно от оцелелите български доброволци от Сръбско-турската война, прехвърлени в Кишинев. Решението за създаване на българска войска е утвърдено от императора на 13 (25) ноември 1876 г.

Към Кишинев, а след преместване на лагера – към Плоещ, се устремяват хиляди българи от всички възрасти и социални слоеве. По разбираеми причини в този период мнозинството от тях са емигранти – бегълци след българските въстания, хъшове, отдавна изселили се в Румъния и Южна Бесарабия българи.

Огромна дейност по привличането на доброволци за Опълчението развива Българското централно благотворително общество – революционна организация, обединила, макар и за кратко време, всички течения и групи в българското националноосвободително движение и славянските комитети в Русия. Руските власти са принудени да върнат много от доброволците поради невъзможност да устроят на първо време всички.

В Румъния са формирани шест дружини, а след влизането на руските войски в България още шест. Числеността на Опълчението достига 12 400 бойци и офицери. Освен българи, в Опълчението има няколко десетки сърби (които дезертират още в Румъния, преди преминаването на Дунав), няколко гърци и други чужденци, както и… един българин мюсюлманин. Офицерските и подофицерските кадри са комплектовани от българи на кадрова руска военна служба, изтеглени от своите части, и от руснаци.

Опълченците са въоръжени с морално и физически остарели пушки от френската система „Шаспо”, трофеи на немците от Френско-пруската война (1871 г.) и закупени от славянските комитети от една немска фирма. Смятало се, че тези пушки са достатъчни за полицейските функции, с които ще бъде натоварено Опълчението.

Ограничаването на задачите на Опълчението идвало от вече споменатото схващане, че то няма да бъде достатъчно боеспособно, за да води сражения с редовна турска армия. За изграждане на тази представа играели роля няколко фактора.
Първо, сравнително бързото потушаване на българските въстания и скоротечното разбиване на българските чети. Второ, сръбската преса, за да оправдае разгрома на стохилядната си армия през 1876 г., хвърлила вината върху… 800-те български доброволци, които според нея не се сражавали добре.

На трето място трябва да признаем (признават това в мемоарите си и българи офицери в Опълчението), че дисциплината на Опълчението в Русия и Румъния е била далеч под изискванията на една кадрова армия – временни самоотлъчки, възражения на заповеди на по-старши (и особено на подофицерите), чести откази да участват в строева подготовка, която опълченците смятат за излишна – са нещо ежедневно.

Това е нормално за една войска, набирана само за няколко седмици от народ, който вече пет века не е служил в редовна армия, но руските офицери и подофицери, свикнали на желязната дисциплина в императорската армия, били на първо време ужасени и, трябва да признаем, справедливо.

Да се включи Опълчението в бойните действия на първа линия, и то в Предния отряд, от своя страна, изиграват роля други фактори, които, макар и да не размиват напълно първоначалната представа за опълченците като бойна сила, поне я смекчават.

В учебни бойни стрелби опълченците масово дават по-добри резултати от редовния руски войник. Това също е нормално, тъй като повечето от тях са усвоявали дълги години наред стрелбата не по неподвижни мишени, а по живи турци из балканските чукари, и то с далеч по-несъвършени пушки дори от остарелите „Шаспо”.

Опълченците с рядко усърдие участват в тактическите занятия, а от устрема им в атаките на нож по време на тези занятия настръхвали косите дори на препатилите в азиатските кампании руски офицери и подофицери. Издръжливостта им в тежкия поход през Румъния, извадил временно от строя хиляди руски войници, смайва окончателно руското командване и то решава да рискува.

Много руски офицери, които в началото подават рапорти за откомандироването им от Опълчението в руските си части, стават горди, че служат в българската войска, като си приписвали (до голяма степен напълно заслужено) приноса за превръщането на Опълчението в стройна бойна сила.

Битките за Стара и Нова Загора

На 18 (30) юли, в деня, в който почва неуспешната атака на Плевен, руската колона от Хаинбоаз атакува първа при Нова Загора трите батальона турска пехота и 1500 – 2000 черкези, оставени там от Реуф паша. Боят е ожесточен до крайност. Запалили града, турците се оттеглят от позиция на позиция.

Русите не вземат пленници, обезумели от страшните зверства над българите – в Стара Загора и в Казанлък те имали вече възможност да видят безкрайните кервани на избягали по чудо хиляди българи и неизброимите посечени от турски ятаган жертви. Унищожени са над 800 турци. Руските загуби – 15 убити и 89 ранени.

В същото време Сюлейман паша стига на 12 км южно от Стара Загора. Към вечерта на 18 (30) юли се очертава интересна диспозиция. Дясната колона на Предния отряд е обхваната в клещи от групите на Сюлейман и Хулюси паша, придвижил се от Чирпан. Но в клещи е и Реуф паша, тъй като след боя при Нова Загора Гурко решава да тръгне с всичките си сили към Стара Загора. Сблъсъкът му с групировката на Реуф паша става неизбежен.

Боят пламва на 19 (31) юли край с. Калитиново – дотам успяват да се придвижат войските на Реуф паша (9000 души), които сега трябвало да се обърнат с фронт на изток. Воден с нечувано ожесточение през целия ден, той приключва след ред драматични обрати с победа на руските войски. Русите този път загубват значителен брой хора – 620 войници и офицери.

В началото на боя Гурко, незнаейки за разположението на Сюлеймановата войска, се надява, че Старозагорският отряд ще удари с всичките си сили турците при с. Калитиново в тил. И тъй като това не става, Гурко разбира, че край Стара Загора се развиват не по-малко драматични събития.

Ето защо не позволява преследване на отстъпващите турски части и към 14 часа се насочва към Стара Загора. Но всичко било вече приключено.
Там на разсъмване Сюлейман паша тръгва в решителна атака. Съотношението на силите е ужасяващо – 16 000 турци срещу 3500 българи и малко руси – след изтеглянето на силите към Нова Загора. Старозагорският отряд се състои само от 4 дружини на Опълчението, 14 ескадрона и сотни и 12 оръдия. Главната позиция на отряда, чието командване в деня на боя поема генерал Столетов (като най-старши), е изградена в южния край на града. Наличните войски не са достатъчни да я заемат дори в една линия – празнините между дружините на Опълчението били запълнени от спешени драгуни и казаци.

Известно време настъплението на Сюлейман паша (сражението той води само със своята група войски – Хулюси паша закъснява, а с Реуф паша в тези часове воюва Гурко) е задържано от слаб авангард (една опълченска дружина спешени драгуни, поддържани от полк драгуни). Към 11 часа те отстъпват на главната позиция.

Сюлейман паша незабавно атакува центъра – по-голямо презрение към бойните качества на един противник не може и да се измисли. Много силна трябва да е била омразата на турския професор по литература към българите, за да пренебрегне законите на военната наука, препоръчваща в такива случаи обходи към фланговете. Вероятно Сюлейман е бил доста учуден, когато атаката на центъра е била отбита и храбрите му аскери побягнали под безмилостния огън на опълченците. Повече на емоции Сюлейман не са поддал и продължил действията си съгласно военните учебници.

Създал мощна групировка на левия фланг – 3 бригади и няколко батальона от резервите, Сюлейман се нахвърлил върху позициите, отбранявани от 1-ва и 3-а опълченска дружина, които имат само две оръдия. И тези „прославени” в мирните тунджански села аскери били принудени да залегнат на неголямо разстояние от българските позиции.

Мога да предположа само донякъде състоянието на Сюлейман в този момент на боя, но съм убеден, че е бил съвсем зашеметен, когато подполковник Калитин вдига 3-а дружина в контраатака.

Турците не издържат удара и… побягват.

Побягват, пробождани от опълченците с щикове, премазвани от приклади и ботуши. Опиянена от боя, Трета дружина се врязва твърде напред. Турците я обхващат във фланговете, грози я обкръжение. Тогава в атака тръгва напред съседната 1-ва дружина. Пламва безмилостен ръкопашен бой.

Разяреният Сюлейман хвърля срещу двете дружини всичките си сили на този фланг, но те отстъпват в пълен боен ред. Особено яростен е боят около Самарското знаме, знамето на 3-а дружина. За него падат няколко знаменосци, пада и подполковник Калитин, но знамето е спасено.

Една след друга частите на руси и българи се изтеглят към прохода, водещ към Казанлък, заедно с десетки хиляди старозагорци и селяни от Тунджанската долина.

А в града започва апокалипсисът.

Четири батальона на Сюлейман влизат в Стара Загора и започва безмилостна сеч над всички останали българи християни. Озверението на тези орди е такова, че под ударите на щиковете им загиват и десетки мюсюлмани, неразпознати от „своите” в пламъците на огромния пожар, обхванал града.

С бърз марш Старозагорският отряд отстъпил към Казанлък, а Гурко – към с. Дълбоки и оттам към Хаинбоаз. На 31 юли (11 август) героичният Преден отряд е разформирован като отделна самостоятелна войскова група.

Тук трябва да споменем тези, които често забравяме – хилядите местни българи, снабдяващи руско-българския отряд с провизии, осигуряващи чрез спонтанно възникващите въоръжени отряди фланговете на войската, даващи й това, което според специалистите е най-важно – изобилна разузнавателна информация за дислокацията, числеността, въоръжението и движенията на турските части. Признанието за тези заслуги на българите от Балкана, Задбалканските полета и Тракия е всеобщо, но най-напред то идва не от някой друг, а от…

Сюлейман паша. Съден в Цариград след войната от турските власти заради некомпетентното си ръководство на войските, той заявява на процеса, че една от причините за неуспехите му е обстоятелството, че руското командване знае всяка негова крачка и действията на всеки негов войник благодарение на хилядите си български разузнавачи. Докато той не разполагал през цялото време на войната с НИТО ЕДИН българин информатор.

Шипченската епопея – опълченците в главната роля на войната

Много мастило е изписано, за да се обясни защо Сюлейман се насочва към заетия от Българското опълчение и Орловския полк Шипченски проход, т. е. защо тръгва към по-трудното.

Сюлейман е отличен професионалист, приблизителната ситуация на Балканите му е била ясна, а подобна елементарна грешка не би допуснал дори юнкер от военно училище. Всъщност, ако се претеглят везните, имайки предвид бойните сили на противостоящите войски на Шипка – срещу 35 000 останали му след боевете в Тракия аскери – грешка от гледна точка на военното изкуство няма.

Сюлейман има срещу себе си 5000 опълченци и руси, или разполага седемкратно превъзходство. Защитниците, разбира се, имат по-добри позиции, но това преимущество скоро ще бъде сведено до нула, когато турците заемат височините по фланговете и оттам безпрепятствено прострелят позициите на защитниците.

Преобладаващото мнение сред военните историци е, че Сюлейман, воден от необуздани амбиции, е решил сам да приключи войната, достигайки до Дунава със своята армия. Присъединяването му към Осман или Мехмед Али би го поставило в подчинено положение, тъй като и двамата са по-старши офицери от него. Може и да е така. Но от военна гледна точка настъплението през Шипка към Дунав съвсем не е толкова безперспективно, колкото изглежда постфактум.

Срещу Сюлейман действително противостоят слаби сили, които не могат да получат подкрепления нитo от Плевенския, нито от Русенския отряд – и двата достатъчно притеснени от турските войски пред техния фронт. Обходен марш на Сюлейман към Плевен или Добруджа е възможен, но той води до загуба на време.

А именно през това време Русия, осъзнала грандиозната политическа и военна грешка, неточността на първоначалните разчети и привела в действие огромната си военна машина, би могла да ликвидира турското превъзходство в оръжие и численост, изпращайки на Дунавския боен театър крупни сили, въоръжени с модерно оръжие.

Така че от гледна точка на военната мисъл Сюлейман според мен постъпва по най-правилния начин. Грешката му е друга – в калкулацията на бойци и оръжие той не слага и бойния дух и решимостта на българи и руси, окопаващи се трескаво сред смълчаните чукари над Габрово. 9 (21) август 7 часа сутринта.

Над Балкана вече се е разсъмнало, но утринният хлад все още пари скулите на бойците. На връх Малък Бедек шепа руси, оставени в бойна охрана, дават първия изстрел на битката, която ще бъде наречена епопея. Те са атакувани и пометени от вълната турски табори. Турците действат бързо – в 8 часа изкачената на върха батарея вече е открила огън по вр. Свети Никола, където е челото на руските позиции. След малко турците тръгват в атака.

Трудно е да се опишат боевете в този, а и в следващите дни. Още повече че и историците не са наясно колко са само генералните турски атаки (седем или осем), в колко часа започват, в колко свършват, до колко късно вечерта (до 21 или 22 часа) трае боят.
Турците атакуват устремно, в гъсти колони, с чест огън.

Ужасяващите жертви не разколебават нито главнокомандващия, нито последния аскер. Към обед на позициите пристига и Брянският полк и от движение се хвърля в атака. До вечерта турците овладяват фланговите позиции на върховете Демиртепе, Демиевец, Малък Бедек, отбранявани от слаби части или въобще неотбранявани поради недостиг на войски, доближават се на пушечен изстрел от единствения извор и шосето за Габрово – отново единствената комуникационна връзка на защитниците. Но главните позиции стоят непоклатими на Шипка, бълват огън и проклятия по врага.

На разсъмване на 11 (23) август дългоочакваният щурм започва. На върха са пет български опълченски дружини, Брянският и Орловският полк и 28 оръдия, или всичко 11 батальона с около 7000 бойци. Турските сили нападат от три страни.

Двадесет и един батальона атакуват Източния фронт на Шипченските позиции, 10 – Южния и 8 – Западния фронт. В 10 часа сутринта Шипка е обхваната от всички страни и боевете на отделните позиции се сливат в едно гигантско сражение. Опълченци и руси се бият с крайно ожесточение, никой не отстъпва дори когато патроните свършват, а турците навлизат в позициите.

Тогава пламват яростни ръкопашни боеве – с щикове, приклади, ножове, камъни, дървета.
Надвечер оределите защитници се готвят за поредната и вероятно последната атака на турците. Всъщност те няма вече какво да приготвят, останали са без патрони и без оръжие – опълченските пушки са с раздули се цеви – единственото, което могат да направят, е да разковат знамената, за да ги закопаят.

Но когато в 7 часа турската атака започва, боят пламва отново по цялата линия. Миг преди турската вълна да залее оределите окопи, в позициите най-близо до шосето за Габрово избухва неистово „ура”, подхванато по цялата отбранителна линия. Идва помощ – на коне по двама пристигат 150 стрелци и казаци. Капка в морето, но нито защитниците, нито турците знаят това.

Това е истинският край на боя при Шипка, макар че сраженията за този връх ще продължат още пет месеца и половина. Защото в тази минута е спечелена психологическата победа. В следващите часове на Шипченските позиции една след друга пристигат частите на войсковия резерв. До нощта на 12 (24) август на върха вече са пристигнали 21 батальона, 38 оръдия, 2 сотни. Атаките на Сюлейман паша и през този ден започват на разсъмване, но таборите се влачат към върха само по повелята на военната дисциплина.

Тези атаки естествено са отбивани от защитниците на Шипка с относителна лекота. Към 14 часа три руски батальона дори се опитват да преминат в настъпление към една от заетите от турците височини, но са отблъснати от тях. Боевете продължават и на 13-14 (25-26) август без прекъсване дори и през нощта. На 15 (27) август и руси, и турци приключват активните действия.
На Шипка вече е спокойно.

Руси и българи дават 3348 убити и ранени. Турците – между 10 000 и 15 000. Още около 2000 войници турците ще загубят на 5 (17) септември в един последен отчаян опит на Сюлейман да пробие отбраната, възползвайки се от нощта и изненадата. Турците този път дори ще превземат скалите на „Орлово гнездо”, но ще бъдат изхвърлени оттам в 10 часа сутринта.

Остатъкът от Сюлеймановата армия (20 000 – 22 000 бойци и офицери) вече не е онази грозна сила. Прехвърлянето й в Северна България все още е възможно през проходите на Балкана, намиращи се в турски ръце, но срещу руските войски на Шипка и по Одринско-цариградското направление турците вече нямат друга солидна бойна сила.

Ето защо Сюлейман остава пред Шипка. Една от най-значителните турски армии практически е извадена от строя и не може да вземе участие в решаващите военни събития, които ще определят изхода на войната.

Автор: Божидар Димитров

Източник: desant.net