„И сега още могат да се видят купища кости при Ахелой, където безславно била посечена бягащата ромейска войска.“ – Лъв Дякон
В края на 9 век и началото на 10 век под ръководството на амбициозния син на княз Борис – Симеон – българската държава преживява военно-политически, икономически и културен разцвет. След успешни военни действия Симеон разширява териториални предели на България далеч на север от река Дунав и дълбоко на юг във византийските земи – българо-византийската граница минава на 20 км. от Солун. Сравнително мирните първи 20 години от управлението на Симеон довеждат до стопанско оживление. Същевременно България изживява бърз културен напредък. Всички тези фактори превръщат страната в сериозна заплаха за интересите на Византия в Европейския Югоизток, а както ще стане по-късно – и за физическото съществуване на империята. Докато в Цариград мечтаят за възстановяване на универсалното си господство и окончателно подчиняване на славяните, в Преслав Симеон изготвя своята политическа програма за унищожаване на Византия. България трябва да замени империята и да поеме нейното политическо и културно наследство. Двете визии за света се срещат челно в една от най-мащабните средновековни битки – генералното сражение между българи и византийци при река Ахелой на 20 август 917 г.
В стратегическия план на Византия се предвиждало обкръжаването на България посредством изграждането на широка антибългарска коалиция (унгарци, печенеги, сърби) и нанасянето на удари от юг, север и запад. Коалицията обаче била разкрита от стратегическото разузнаване на цар Симеон и нейният състав бил ограничен до някои печенежки племенни вождове и до сръбския княз Петър Гойникович.
Основният удар трябвало да дойде от юг. Византийците започнали своя поход на 6 август 917 г. по крайморския път по посока крепостта Месемврия. Към 18 август византийската армия се съсредоточила в района на крепостта Анхиало. Междувременно цар Симеон осигурил северните и западните граници, изпращайки неголеми отряди по река Дунав и към сръбските земи.
Основните сили на българската войска били съсредоточени в района на юг от старопланинските проходи и на северозапад от Анхиало. Тази територия давала добри възможности за маневриране. При опасност от удар в тила българската армия можела да бъде бързо изтеглена на север или при негативен развой на кампанията на юг да блокира старопланинските проходи.
Цар Симеон разположил своите сили на линията от подножието на връх Биберна в Айтоската планина (до днешното село Каблешково) до устието на река Ахелой. По този начин той наложил на византийците мястото на предстоящото сражение. Планът му бил да остави в резерв тежката конница в района на връх Биберна, да изтощи противника в тежък бой и в критичния момент да нанесе решителен удар с резерва с цел да обкръжи и напълно да ликвидира противника.
На 20 август византийският пълководец Лъв Фока извел ромейската войска от укрепения лагер и построил бойния ред по установения начин – теми в първа и теми във втора линия. Основните сили били съсредоточени на десния фланг. Замисълът на Лъв Фока бил със силен удар отдясно да притисне българите към стръмните склонове на връх Биберна, да ликвидира основната част от българската войска и след това да настъпи бързо във вътрешността на страната, за да попречи на организацията на ефективна съпротива.
Византийците настъпили към българските редици и според плана нанесли силен удар по българския ляв фланг, който се огънал. Лъв Фока изпратил резервите си в това направление. Българите започнали да се оттеглят. В подходящия момент Симеон нанесъл мощен флангов удар с тежката си конница. Същевременно в настъпление преминал и целият боен ред на българската армия. Пътят за отстъпление на византийците на юг бил пресечен. Бягащите в безпорядък ромейски били притиснати към морето и към устието на река Ахелой. В страшната сеч била унищожена почти цялата византийска армия. Лъв Фока едва намерил спасение в крепостта Месемврия.
Малко след това голямата победа била препотвърдена и в нощното сражение при Катасирти, в което били разгромени изпратените от Цариград подкрепления. Не била забравена и сръбската заплаха – българска войска, командвана от Теодор Сигрица и Мармаис, извършила наказателен поход в сръбското княжество и свалила сръбския княз Петър Гойникович от престола.
Победата при Ахелой осигурила политическата хегемония на България в Европейския Югоизток. През 918 г. е свикан църковно-народен събор, на който българските епископи провъзгласяват Преславския архиепископ за патриарх, а той коронясал Симеон за „цар на българите и ромеите“.
Източник: otechestvo.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
