Бистришкият манастир „Св. Петка“ се намира на възвишението северозападно над с. Бистрица, в подножието на Витоша. Разположен е в местност, позната с името „Манастирчето“, „Манастирище“, „Калугерови ливади“. До него се стига по стръмен път, покрай Янчовска река. По римско време тук имало кастел (укрепление като замък), наричан от местните „Калето“ и рудно селище, вероятно свързано с него. Византийците обръщали голямо внимание на отбранителния вал около София и укрепили високия Бистришки проход като в местността, позната по-късно като „Калугерови ливади“, издигнали две крепости и в тях малки молитвени домове. Манастирът „Св. Петка“ възникнал върху традиционно култово място, върху старите основи на крепостна църквица, вероятно вкопана в земята. Наоколо е имало старо селище в близост до средновековната крепост, останки от която се виждат до днес.
Местността „Калугерови ливади“ е свързана с много предания. Едно от тях разказва, че тук са скрити съкровищата на последния български цар Иван Шишман, а в стените на храма са зазидани ценни стари книги. Турците много искали да ги намерят, за да пречупят гордостта на местното население и затова в края на XIV в. заедно с крепостта разрушили и манастира. Не се знае къде точно е била старата църква и как се наричала, но вероятно е носела името на един от тримата светци – св. Петка, св. Георги или св. Илия, много почитани в този край, на чиито празници хората принасяли корбани (дарения в име Божие във вид на храна за ближните). Твърде вероятно е през различните епохи църквата да е носила едно от тези три имена. Така този манастир никога не запустявал, все някой палел кандилцето. Местните пазят спомена за една бистричанка Мария, която след като овдовяла се пренесла тук, направила си колиба до аязмото на манастира и останала до края на живота си, като разказвала историята на обителта. В онези времена Бистришката река била златоносна и привличала златотърсачи. Друго предание разказва, че наоколо имало залежи от желязна руда, заради което османлиите завзели крепостта.
Около 1878 г. тук била издигната дървена църквица, която с лековития извор там събирала хората със спомена за манастира. Местността наричали и „пчелин“, защото тук били кошерите на някогашния манастир. През 1905 г. са разчистени основите на правоъгълна двуделна сграда с големи размери, зад сегашните жилищни постройки на манастира. През същата тази година В. Стоянов и Е. Каранов заварили тук църквица, тогава нова, и малка дървена постройка с две-три стаи за живеене, както и камбанария. Те пишат, че „калето е забележително“, и че „там има още останки от тухли и хоросан“. По това време мястото било частен двор на някой си Иванчо, а може би в още по-старо време е било градина на манастир. Според изследователите на манастира „имало зимник под земята, пълен с полилеи, свещници и други такива неща“. При разрушаването на църквата през 1950 г. те изчезнали. При разработване на терена около манастира, из пръстта била намерена строителна и битова керамика, парчета от бял хоросан. Това позволило крепостта и селището да бъдат датирани.
Обителта била част от пръстена, наречен Софийска Мала Света гора. В нея се съхранявали и някои старини, като видените и описани в началото на XX в. от В. Атанасов икони на св. Богородица и на св. Йоан Предтеча. Днешния си вид манастирът е придобил през 20-те години на XX в. През 1951 г. на мястото на църквата е издигната нова, осветена през 1956 г., и посветена на св. пророк Илия. През 1977 г. игумения била майка Хиония, тогава в двора е построена каменна чешма. От момиче тук била и сестра Юлита, която наследява майка Хиония след смъртта й. После дошла нова игумения, за която местните хора разказват, че много лошо стопанисвала обителта. След нея тук идва отец Борис, манастирът става мъжки, а след смъртта му през лятото на 2006 г. в него се поселват нови монаси.
В Бистришкият манастир се почитат и двамата светци патрони – св. Петка и св. Илия, съответно на 14 октомври – Петковден, и на 20 юли, Илинден.
Източник: bg-patriarshia.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
Comments are closed.