През 1018 година Василий Българоубиец покорил храбрите българи

След блестящата епоха на Борис I Покръстител и Симеон Велики българската държава е разтърсена от опустошителни маджарски и варяго-руски нашествия и губи доста от своите владения. През 971 г. византийският император Йоан Цимисхи напада отслабената ни държава, превзема столицата Велики Преслав и я преименува в негова чест на Йоанопол. Царското семейство – цар Борис II и брат му Роман (синове на стария цар Петър) били отведени в Константинопол, където на хиподрума официално било унижено царското достойнство на Борис II. Короната и царските му знаци били свалени, което на езика на средновековната символика означавало, че България преставала да бъде самостоятелна държава и ставала част от Византийската империя. Но в действителност окончателната победа над българите била още далече.

Отпорът срещу Византия продължил с неотслабваща сила от незасегнатите югозападни земи. Начело тук били синовете на комит Никола – комитопулите Давид, Мойсей, Арон и Самуил. В битките с врага загинали Давид и Мойсей, а Арон бил уличен в провизантийско предателство и наказан със смърт от Самуил.

Срещу цар Самуил се изправя новият могъщ император Василий II – изключителна фигура, съчетала в себе си безкрайна упоритост и сила от една страна и вероломно коварство и жестокост от друга. Двубоят на „непобедимия по храброст, мъдрост и разум“ Самуил срещу „василевса с жестоко и кораво сърце“ Василий II бил борба между две стихии, посветили живота си на нея, време на десетилетни схватки с променливо щастие и за единия и за другия. Следвайки целта на своя живот – възстановяването на българското могъщество – Самуил дори успял към 991 г. да възстанови временно старото териториално единство на България, освобождавайки земите между Стара планина, Черно море и тези на север от Дунав. Държава наглед нямало. Борис II и Роман (скопен, за да се прекъсне родът му) избягали от Константинопол към родните земи. Борис II бил убит по погрешка от българските стражи, но Роман успял да достигне до Самуил. Отдадени му били почести като на законен цар, дори имал и столица Скопие, но след една битка отново бил пленен, отведен в Константинопол и там след време починал (997 г.) Веднага след това, нямайки законен престолонаследник, Самуил се провъзгласил за цар в столицата си Охрид. За Византия обаче нещата около българската държава и царския престол били приключени още от времето на Йоан Цимисхи, когато българските царски знаци, т.е. синонимът за държавност, присвоени, се пазели в църквата „Св. София“ в Константинопол. Така, че действията и успехите на Самуил не могли да бъдат за византийския император друго освен бунт срещу реда и Бога.

Кървавата епопея , предвестила трагичната участ на Самуиловата държава, идва през 1014 г. след тяхното поражение при с. Ключ и жестокото ослепяване на близо 15 хиляди български воини-пленници. Така осакатената му войска била пратена при Самуил и той „който не веднъж срещал смъртта на бойното поле не могъл да понесе страшната гледка“ получил удар и починал. Георги Акрополит първи съобщава, че след това императорът гордо се нарекъл Българоубиец. Но и това не бил краят на държавата ни. Властта поел синът на Самуил Гаврил Радомир „силен телесно човек, надминаващ баща си по мощ и сила, но не и по мъдрост и разум.“ Императорът предприел нова мащабна офанзива, превземайки важни крепости. Гаврил Радомир му изпратил писмо с молба да прекрати войната, като обещавал „покорство и подчинение“. Василий II разбрал, че тези обещания не са искрени, а целели само печелене на време, не се хванал на уловката и продължил настъплението. Наскоро след това пък благодарение на коварството на императора Гаврил Радомир бил убит от братовчед си Иван Владислав. Сръбски извор ни разкрива цялата история. Доверен човек на Василий II предал писмо на Иван Владислав със следния текст: „Приеми от мен колкото искаш злато и сребро, бъди в мир с нас и си вземи царството на Самуил, който погуби твоя баща. И ако си по-силен, убий неговия син Радомир, който седи сега на престола.“

Иван Владислав резидирал в Битоля и от това време е т. нар. Битолски надпис. На каменната плоча Иван Владислав се титулува „Самодържец български“ и не пропуска да отбележи родословното си начало „родом българин“. По-нататък царят съобщава, че подновил крепостта Битоля „за спасение и убежище на българите“.

През 1016 и 1017 г. Иван Владислав воюва без успех срещу византийците и отново Василий II безчовечно ослепява всички пленени войни.

През 1018 г. българският цар обсадил силната крепост Драч. Тъй като обсадата се затегнала, началникът на гарнизона стратегът патриций Никита Пигонит предложил на царя да премерят сили в единоборство. Двубоят започнал кавалерски, но не завършил съгласно рицарските правила. Внезапно двама пехотинци от ромеите се спуснали отстрани върху Иван Владислав и го пронизали смъртоносно. Според Й. Скилица това се случило „без да разбере кой го е ударил“ през февруари 1018 г. така нелепо и без време загинал българският владетел. Синът му, престолонаследник и номинално цар Персиан II продължил съпротивата, но и той бил сразен някъде из албанските планини през август 1018 г.

Така през 1018 г. съпротивителните сили на българите секнали. Един след друг започнали да се предават най-видните български велможи, които Василий II дарявал с титли и власт. Императорът влязъл в Охрид, овладял царските дворци и пленил царицата-вдовица, дъщерите на Самуил, патриарха и целия царски антураж. Всички били отведени в Константинопол. Тук посрещането било внушително. Камбаните биели тържествено. Целият град излязъл да види победоносния Българоубиец с неговата странна „плячка“. След това било наредено целия този елит от близките и потомците на българските царе да бъдат изпратени и преселени в Армения. Едва сега Василий II вече старец най-после с 40-годишна борба, след потоци кръв и страшни жестокости видял постигната целта на живота си. Високо ценейки победата в неговия менеалогий, той специално подчертавал как с много труд и много усилия е покорил храбрите българи и завещавал на своите наследници императори добре да се отнасят с този народ, ако искат да го имат в своите предели.

И така Българското царство престанало да съществува през следващите 167 години, когато след победоносното въстание на братята Петър и Асен отново възкръснало начело с новата династия на славните Асеневци.

Румен РУСЕВ

Източник: tretavazrast.com

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...


Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.