Петър Иванов Кунчев: „От мене данък ще вземе онази държава, която ще израсне върху избитите пашови прислужници.“

Петър Иванов Кунчев или Петър Левски, както сам се нарича след смъртта на брат си Васил, е третият, най-малък син на Иван и Гина Кунчеви. По спомените на съвременниците, той много приличал на брат си. Рус, със сини очи, пъргав, с подкупваща усмивка, общителен, разговорлив, с буден ум.

Роден е през 1844 година. Едва навършил 20 години, напуска Карлово.

Васил Караиванов разказва, че турците поискали от него данък „бедел“, дължим от всички българи между 20 и 40 години, а той ги посрещнал с думите: „От мене данък ще вземе онази държава, която ще израсне върху избитите пашови прислужници.“
Найден Геров го снабдява с руски паспорт и така, през Одрин и Цариград, Петър се озовава във Влашко. Там се занимава с чиракуване.

При вестта, че се организира Втора българска легия, Петър заминава за Белград.
След разпускането на Легията отново се завръща във Влашко, където остава до май 1876 година. В спомените си Кирил Ботьов пише за него:

„Братът на Левски, Петър, беше се настроил страшно срещу Каравелов, защото мислеше, че Каравеловата печатница е от Дякона. То действително беше така, по-голяма част от буквите бяха купени от Левски с народни пари, а пък Каравелов не даваше пари на хъшовете“. Запазено е едно писмо на Петър от 26 август 1874 г. до Тодор Пеев, което той започва така: „Поздравлявам те господин Тодор Пеев, аз Петър Иванов Старопланински, на Василя Левски същи брат…” В писмото той моли Тодор Пеев да му помогне да си намери работа, че „си е заложил дори дрехите”.

По времето, когато се организира четата, на която по-късно главен воевода е Христо Ботев, Петър, заедно с Атанас Горов, е изпратен с препоръчително писмо до него от Тодор Пейов. Те са и сред първите доброволци за включване в четата. Наличието на това препоръчително писмо донякъде звучи странно, тъй като и Петър, и Атанас Горов са се познавали с Ботев много добре. Може би това е знак, че в четата не приемали всеки хъш, та бил той и добър познат на воеводата.

След разпадането на четата Петър Левски е в групата на военния ръководител Никола Войновски. Той се отделя от Войновски на 30 май, заедно с хаджи Костадин Димитров от Сливен. Двамата тръгват към София, където намират убежище. За този период от живота на Петър Иванов Кунчев са останали няколко различни легенди. През 1973 г. Никола Ферменджиев получава писмо от Кръстю Петков Колев от Своге, с което писмо са изпратени спомените на Петко Колев Петровски от с. Брезово, Софийско, където последният разказва как е укрил двама четници, единият от които бил брат на Васил Левски.

Според друга версия Петър Левски и другарят му са били укрити първо в църквата „Св. Петка“, а след това в Нешовата книжарница. Нешо или Никола Крушкин Чолака е бил близък на Васил Левски, останали са свидетелства за това, че той го е придружавал до Драгалевския манастир. Самият Нешо е обесен на 15.11.1877 г. заедно с Георги Абаджията, Киро Гьошев и Стоян Книжар, обесени в четирите края на София в близост до книжарниците си. След Освобождението в памет на обесените софийски книжари е планиран грандиозен мемориален комплекс, от който е осъществена само една част – Лъвовия мост. Четирите лъва символизират четиримата обесени.

Книжарницата на Нешо била на днешната ул. „Алабин“ и бул. „Витоша“. За укриването на двамата от Нешо свидетелства и Кършовски:

„Но после додох в къщата на г-н Нешо Грозев (Крушкин), дето имаше в неговата къща две момчета от нашенско – Петър Леф., х. Костадин Димитров. В неговата къща са живели некои три месеца време, без никой да знай, освен неколко лица“.

След като намират убежище при него, по-късно двамата четници се укриват в хана на Спас Гьошев, баща на другия обесен – Киро Гьошев. Последното им убежище е при хаджи Стоянка Цокова. По повод на нейна молба за отпускане на помощ след Освобождението, през 1892 г., софиянците Иван Анреев, Г. Атанасов, Ат. Ножаров, Д. Димов и Н. Митов пишат до Народното събрание следното:

„Баба хаджи Стоянка Цокова бе единствената, която на нашата покана без ни най-малко колебание и двоумение прие с риск на живота си да ги скрие в усамотената си и сгодна за тая цел къща, като в продължение на три и половина месеца с приносимата от нас помощ – само за храната им, тя без никакво възнаграждение на труда и квартирата криеше ги, переше ги и пр., с най-голямо усърдие, догдето се намери сгодния случай да ги снабдим с чужди паспорти и ги изпроводим направо в Цариград за спасението им от тиранска смърт…“.

Паспортите са извадени със съдействието на Найден Геров. От Цариград Петър Левски заминава за Кишинев, Русия, където постъпва на военна служба. Научавайки за организирането на Българско опълчение, Петър заминава за Плоещ, като напуска службата си на 19 април 1877 г. и от същата дата е записан в Опълчението, в Първа дружина, Втора рота. По-късно е преведен в Трета рота под командването на подполковник Калитин. Участва в сраженията при Стара Загора и в Шипченските боеве, където на 11 август е ранен в десния крак. Награден е с военен орден и Георгиевски кръст за храброст.

От лазарета в Търново е изпратен за лечение в Харков. На 22 декември 1877 г. е уволнен по болест, а по-късно завинаги, „с право на 10 копейки дневно“ и му е предоставен безплатен билет за „всички транспортни средства“, за да се завърне в родното Карлово.Ходел е с бастун, кашлял и накуцвал. Дошъл си в родния град от лечението в Харков към 22 февруари 1878 година.

От първите дни Петър моли за дребна общинска служба, която да му осигури поне минимални средства. Но такава не му дават, нито му отпускат поборническа пенсия, тъй като той и не подава молба за такава. Запазено е негово писмо до Найден Геров, в което Петър Иванов Кунчев моли за работа.

„Просим Ви, г-н Геров,

Падам пред Вашето честно лице на колене, с кървави сълзи ида да Ви се оплача. Става трийсет и два деня откак си дойдох от Харков, из болницата в Карлово. Никой ме не пита отде се прехранвам, когато не мога и да ходя. Молим Ви, защото ми остана кракът повреден от шипченските битки. Поисках от полицията, за да оставят на хаджи Асан воденицата връз мене, да хвана един воденичар, каквото да мога да се прехраня, но те не дават никакво внимание. Затова Ви моля като защитник на българските страдалци, молим Ви наредете и нази на някаква работа… Затова Ви моля като наш защитник да ма наместиш в Карлово на някаква служба…
Ваш покорни слуга Петър Иванов Левски от Карлово”.

В първите дни на м. април той отново пише на Найден Геров:

„Молим Ви, миналата неделя, като ме известиха, защото Ви са донесли жалбицата ми, за което Ви са бях оплакал за Хаджиасановата воденица. Защото майка ми, като са давила в гираня на Иван Фурнаджийски, само е останала сестра ми с четири момичета, как, молим Ви, можат да се прехранват, когато се надяват на мен. Заради това ви се моля като наши защитници … да ма наместиш в Карлово на някоя служба.”

Петър заминава и за Ловеч, за да потърси възмездие за предателството на брат си. Тук също има две версии какво точно се е случило и кога се е случило. Според едната версия, цитирана и от д-р Параскев Стоянов, по сведения на ловешките дейци, Петър отишъл още през 1874 г. в Ловеч, с намерението да убие поп Кръстю, но след дълги разисквания ловешките членове на комитета го убедили „да го остави да живее, за да се накаже по-много“.

Според другата версия, потвърдена и от спомените на Яна Начова, посещава Ловеч след Освобождението и, след като се срещнал с попа и направил свое разследване, Петър се убедил, че не той е предателят на Левски и се завърнал в Карлово. Това рекъл и на сестра си: „Няма кабаат попът“.

След като се завръща от Ловеч, дали със или без съдействието на Найден Геров, той най-сетне е назначен за градски стражар, но вече е много късно. Туберкулозата го изяжда отвътре и Петър Иванов Кунчев издъхва през 1881 година. Погребан е в Карлово, но гробът му е забравен и днес е в неизвестност.

Източник: vasil-levski.eu

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...


Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.