Осемнадесет песни на устна хармоника

Родопа. Колко много върхове и колко много забравени герои! Сред тях е и един от защитниците на тази планина – Атанас Келпетков от Устово, главният секретар на дружината на Петко войвода? Двамата са се сражавали рамо до рамо в много битки. Но кой днес знае Атанас Келпетков – осъдения на 101 години турски затвор и лежал в Одринските тъмници борец за народни правдини…

Бащата на този голям българин е бежанец от Беломорска Тракия. Самият Атанас се заселва в Устово и е имал цели 18 деца. Свирел е с устна хармоничка. Та децата му пеели като хор, а той им свирел с нея като музикален съпровод.
С какво ли мляко е закърмен Атанас Келпетков, та целия си живот отдава в борба за свобода. Бил е съзаклятник на Левски, пренасял е писма от Апостола до Пловдив, очевидец бил как бесят пленени въстаници от Батак и Перущица по фенерите на Узун кюприя в Пловдив. За някои от осъдените не достигнали бесилките и ги вдигали да ги бесят по еркерите на старите пловдивски къщи. Телата се люшкали, а еркерите страшно скърцали.

Целия си дом в Устово Атанас предоставя на руските освободители. Той помни по-големия си брат Никола Келпетков, който подготвял устовци за Априлското въстание. Когато в селцето дошла турска войска, аскерът започнал да разбива зарезената порта. Вътре били само майка му и брат му Никола. Те бързо запалили в пещта книжата и списъците от съзаклятничество с Левски, който вече бил обесен. Вратата поддала и турците нахлули в къщата. Тогава Никола – пред очите на майка си – извадил револвера и се застрелял като Ангел Кънчев от Русе. Но кой днес знае името и подвига на Никола Келпетков?

Затова Атанас предоставил цялата къща на руските освободители. По време на пренощуването в нея на 17 януари 1878 година един казак издълбава с ножче на вратата: „Тук са квартирували… казаци от 2 полк на първа сотня с есаул А. Н. Пархоменко”. Надписът личи и днес.

Опиянението от свободата продължило само няколко месеца. Берлинският конгрес през юли 1878 г. отрязал като с нож Смолянския край, за да продължи тук робството още 34 години – до Балканската война. Но както пише един краевед: „Откъсването на селата от Смолянско не можа да сломи борческия дух на населението. То намери сили не само да сподави накипялата мъка, но и да се подготви за нови справедливи борби, като даде нова изява пред света, че е неразделна част от българската нация, от нейната история и съдба”.
През март-април 1878 г. Сенклер въоръжава около 10 000 души в Родопите – сепаратисти. На 11 май 1878 г. секлеристите нападат Горен Рупчос и завземат Чепеларе, Широка лъка, Стойките, Върбово, Забърдо, та чак до Дряново. Последвали нечувани обири, арести, палежи и убийства.

Поради това, че Берлинският конгрес ограничава действията на руските войски, идва времето на Петко войвода.
Двамата патриоти – Петко войвода и Атанас Келпетков – се запознават в Родопите чрез една устна хармоничка. Атанас свири и си спомня как децата му са пеели в хор. Той свири, а сетне запява родопска песен в чест на Капитан Петко войвода: Войводата занемява от тази трогателна песен. А Атанас Келпетков си говори сам в паузите: „Ставайте, българи! Земята ни я тъпчат безродни, гробовете ни ще буренясат, родовата памет ще се заличи – ставайте, да я има утре България!” – и не спира да свири, да пее и да се гневи: „Кучи синове! Сядоха се за кокала и ще изтърват България!”

Петко войвода толкова много харесва Атанас, че той става главен секретар на дружината му. Заедно ще пеят, свирят и ще воюват за свободата. От осем смолянски села пращат писма и зов за помощ. Петко войвода се настанява в Чепеларе, а след това в Широка лъка – с доброволци в дружината – от 200 до 500 души. Главен секретар е все Атанас Келпетков. Но Капитан Петко е оценил неговата храброст и му възлага да отговаря и за разузнаването – да проучи движението на турската войска и да доставя хора и оръжие за четата.

Смъртен риск е да мине границата на Рожен, да иде в Устово, да разузнае за бандите на Сенклер и за придвижената поробителска войска, да дава сведения и да изпраща попълнение от хора и оръжие. Но Атанас отива на смърт – да разузнае числеността на вражеския аскер, да снабди българското население с оръжие, да изпрати по куриер пушки, патрони, две черешови топчета и да се бие по върховете на Превала, Кокоши камък, Секирица, Хайдушки поляни… Той – учителят, свещеникът, певецът, борецът, забравеният и незабравим Атанас Келпетков.

Запазени са две писма от Атанас Келпетков до Петко войвода – за доставка на оръжие, патрони и хора за попълнение на дружината. Двамата воюват заедно през цялата 1878 г. и след Берлинския договор идва мигът на раздялата: „Е, Атанасе – казва му войводата, – дойде време да се разделим! Ти ми беше най-верен и най-храбър юнак. Ако имах повече такива юнаци като тебе, нямаше да страдаме под робство. И като те оставям в планината – за кураж и спомен – ти подарявам моята пушка „Винчестер”. С нея съм воювал в 101 битки и имам 33 рани по тялото си. Вземи я, братко мой, и брани свободата”.

Как се отриват мъжки сълзи? „Аз се разплаках – споделя Келпетков пред големия си род. – Такъв суров и здрав мъж, а се разплаках като дете. Кому ме оставя Петко войвода? И се прегърнахме двамата, и поех неговата пушка като мой скъп дар и сърцето ми се късаше да гледам Петко войвода в гръб – как се отдалечава към Хасковско… Отиде си. А на мене сълзите още повече се стичат.

Извадих устната си хармоничка и засвирих – и децата да помнят, и Родопа да помни, и България да помни.
Моята борба не бе завършила. Образувах таен комитет и ме избраха за председател. Десет години бях учител, 30 години бях свещеник и цели четири десетилетия се сражавах за отнетата ни свобода.

При една престрелка стана предателство и ни арестуваха. 36 души ни оковаха във вериги, а сетне – 80 души. Може ли някой да опише побоищата, дрънченето на вериги – навързани като три синджира роби. Караха ни към Одрин. Военният Вилаетски съд ме осъди на 101 години затвор в „Калебент” – Одрин. Бях тогава на 45 години, притурих още 101 години

И станаха 146 години. Едва ли ще видя Белия свят! Вкамених се от мъка, за да надвия и камъка. Гния в тъмницата, дрънкат веригите, забиват ми клечки под ноктите, но аз не се предавам – къде е устната ми хармоничка да изпея песни за децата си, да напиша писмо: „Не ни забравяйте. Не ни оставяйте. Сбогом!” Дали майките ни ронят сълзи, събират по някой грош и милеят за нас?

Стават и чудеса. Нашите близки и родни чули, че си идем. Амнистирали ни и те излезли да ни срещнат с цветя.
От гробовете си идвахме. И костите ни плачеха като прегръщахме родни и близки. Казаха ни, че български зидари поправяли нашата устовска къща и в самия зид открили пушката на Петко войвода „Винчестер”. Там я бях скрил аз – да я запазя за музея. Сега тя е там.
И ми се ще да кажа: „Млади българи! Оплевете нашите гробове. Завардете скъпото ни отечество! Вдигнете високо знамето на Петко войвода! Имайте кураж – и ние сме с вас: от Момчил юнак до Петко войвода и до космическите родопски песни.
Да запеем заедно „Излел е Дельо хайдутин”, да запеем заедно „Петко льо, Капитане”, та звездите да се разплачат. Напред ви казвам, братя и сестри!”

Автор: Никола Гигов

Източник: desant.net

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.