Неизвестно и малко известно за Христо Г. Данов

Сред народните будители, сред българските просветители специално място заемат книжовниците и е добре да си припомняме по-често това, защото бъдещето на страната ни би трябвало да е бъдеще на една интелигентна нация.

Христо Г. Данов е пионерът на нашето книгоиздаване, книгопечатане и книгоразпространение. Той справедливо заема най-видно място – защото той е основател на модерното организирано книгоиздаване, книгопечатане и книгоразпространение. Неговият житейски път в много отношения е най-типичният за всички тези всеотдайни творци на книгата – роден е в подбалканската Клисура – една от многото люлки на българското Възраждане – на 27 август 1828 година. Оттам са родом още писателят Илия Блъсков и политикът Марко Балабанов.

Макар че не оставя автобиографични спомени, животът на Данов е добре проучен и известен – по-специално от историка и книговеда Маньо Стоянов, но също и от съвременниците му – Христо Барутчийски и К. Карагюлев. Заслужава си да се спомене и романизираната биография „Родолюбецът“ на Димитър Мантов.

Христо Г. Данов започва да учи в местното килийно училище на шестгодишна възраст и въпреки че три години по-късно почива баща му, Грую Данов, независимо от сиромашията, насърчаван от майка си, Кита Груева, упорито продължава образованието си в Панагюрище, в Копривщица – вдъхновяван от учителите си Никола Иванов, даскал Груйо, Сава Радулов, почти връстниците си Найден Геров и Йоаким Груев.

От 1849 година той започва да учителства – в Пловдив, в Стрелча и Клисура, където основава и местното читалище, но след 1857 година сякаш намира истинското си призвание, като основава заедно с учителя Ячо (Йоаким) Трувчев и книговезеца Нягул Бояджийски „Дружествена книговезница“, която се развива в книжарница и издателство. През 1862 година тя вече е известна като „Книгоиздателство Хр. Г. Данов и с-ие“. Негов съдружник е Йоаким Груев, автор на редица от издаваните книги и учебници.

Първата книга, която Данов издава, е „Старопланинче“. Освен в Белград, той печата книгите си също така във Виена и Будапеща. Разкрива книжарници във Велес, Щип, Битоля, Прилеп, Солун, Скопие, Охрид, Ресен, Сер, Дойран, Кукуш, Струмица, Куманово, Неврокоп. След Руско-турската война основава клонове на издателството си в Русе, Велес, София, Лом и окончателно се установява в Пловдив, където създава собствена печатница (която основава във Виена през 1874 година и пренася с помощта на княз Владимир Черкаски). Едновременно с това започва да издава вестник „Марица“ на български и френски език.

Христо Г. Данов получава огромно признание приживе, приет е за дописен член на Българското книжовно дружество през 1881 година, а през 1900 г. и за негов почетен член. През 1882 година става народен представител в Областното събрание на Източна Румелия. През 1905 година е организирано всенародно честване на неговата книгоиздателска дейност. Признание за неговия авторитет е избирането му за кмет на Пловдив (1 февруари 1897 до 2 юли 1899 година). По време на своето кметуване е запомнен не само с това, че отказва да получава заплата, но и залесява един от най-известните хълмове на Пловдив, а архитект Йосиф Шнитер изработва по време на мандата му първия градоустройствен план на Пловдив.

Сред авторите и преводачите, които Данов издава, са най-видни представители на българското учителство, учени, творци, сред тях К. Иречек, Ст. Н. Шишков, братя Шкорпилови, Д. Маринов, Й. Груев, Екатерина Каравелова. Почти анекдотично звучи вярната история за сътрудничеството с Христо Ботев като преводач. През 1873 година издателят договаря превода на „Уроци за първите четири аритметични правила за счетовете“ с Любен Каравелов, който го възлага на Христо Ботев. Поетът-революционер веднага решава да се възползва и да осъществи революционна пропаганда с актуални препратки към султана. В интерес на истината Данов подменил „най-опасните“ задачи с други.

Приживе Христо Г. Данов издава около 1000 заглавия, а след 1906 година и след смъртта му на 11 декември 1911 година делото му е продължено от синовете му Груйо и Милош, като голяма роля играе и снахата на Данов – София Симьонова, учителка в Пловдивската девическа гимназия, дъщеря на руски фелдшер, участник в Освободителната война. До 1947 година, когато издателството е ликвидирано, са издадени още 2400 книги. През седемдесетте и осемдесетте години в Пловдив функционира издателство „Христо Г. Данов“, което се смята за наследник на Дановото дело.

Гробът на Данов е в двора на катедралната църква „Успение Богородично“ с построената по проект на архитект Йосиф Шнитер камбанария (1881). Четири камбани са отлети от прочутия майстор Лазар Велеганов, част от иконите са рисувани от Станислав Доспевски. По-късно храмът е зографисван също от Димитър Гюдженов, Васил Стоилов и Захари Бояджиев. Редом с него са погребани и други видни пловдивски деятели като Йоаким Груев и Стоян Чалъков, както и паднали за освобождението на Пловдив руски войници.

След завидното си начало, българското книгоиздаване преживява същински ренесанс, като наред с Данов остават имената на П. Р. Славейков (1827-1895), Драган Манчов (1934-1908), Стоян Маринов (1838- 1904), Коне Самарджиев (1854-1912), Христо Олчев (1867- 1926). Неоценим е приносът и на по-младите Иван Божинов (1860-1927), Тодор Чипев (1867-1944), Александър Паскалев (1879-1946), Стоян Атанасов (1881-1964), Георги Юруков (1886-1960), Димитър Гологанов (1901-1987).

Но и днес, както през столетията, колкото и недоволни да сме понякога от опитите за шлагерност в литературата, не можем да не признаем, че книгоиздаването на България е постигнало толкова много, колкото „реалната икономика“ може само да мечтае да постигне.

Източник: duma.bg

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...


Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.