„Най-великият ни народен мъж …”

Преди столетие и половина, на 9 октомври 1867 г., в тогавашните окрайнини на румънската столица Букурещ, след дълго и мъчително боледуване починал великият родолюбец Георги Стойков Раковски (1821-1867), основателно смятан за „патриарх” на българската националноосвободителна революция през Възраждането. Той е най-авторитетният и безспорен учител на цели поколения български патриоти. Неговата необикновена личност и колосално историческо дело стоят в темелите на българското освободително дело и в съзиждането на българската държавност през ХІХ век. За неспокойния и бурен живот на този „образ невъзможен”, по думите на Иван Вазов, е натрупана огромна литература. Но както за мнозина от духовните ни първенци в миналото, така и източниците с които разполагаме за последните дни на Раковски са твърде оскъдни. Тук ще приведем няколко откъси от публикации на негови съвременници, които отразяват последните дни, кончината и погребението на големия българин и дават възможност да добием представа за условията и обстановката, в която той приключва земния си път.

Един от малцината възрожденски дейци, които са оставили кратки бележки за последния период от живота на Раковски е известният в следосвобожденска България политически деец Григор Д. Начович. Този свой спомен той публикува четвърт век след кончината му, и то между другото, в своя рецензия за новоизлязла книга, посветена на Раковски. Ето какво съдържа неговият немногословен разказ по този повод:

„ Аз отидох за първи път в Букурещ на 1867 г. Раковски беше дошел там, две недели по-рано, и беше слязъл у дома на българския владика Панарет [Рашев]. До тогава той живееше на мошията на стария си приятел Никола Балкански. Той беше вече тежко болен, но още на крака. След няколко дена братия Мустакови му отстъпиха колибата си в лозята на Филарет и Раковски се пресели там. Неговото състояние ставаше от ден на ден по-отчаяно. Докторите Протич и Атанасович ходеха често да го пригледват, ходеха тоже и други българи като на поклонение. Салонът му беше постоянно пълен с хора. Раковски се интересуваше много за народните работи, четеше вестниците и разпитваше за България ония, които идеха отсреща. Беснуванията на Мидхад го гневяха. Той постоянно повтаряше: „Ах, защо не съм здрав !” – като че искаше да каже, че ако беше здрав, той щеше да мине Дунава с някоя дружина и да отмъсти на турците за техните зверства. По онова време войводите Панайот [Хитов] и [Филип] Тотю се намираха в Балкана и Раковски често говореше за тях, като изказваше надеждата, че поне те ще умеят да заплатят на турските власти както им се следва. Състоянието му обаче следваше да става по-лошаво; през месец септември се яви от лявата страна на гърдите му един голям абцес, следствие на охтиката, и Раковски трябваше да лежи на постелката си. Надежда за излечение вече нямаше и той го знаеше. Един ден беше дошел да го споходи един русенски първенец. Раковски започна да го разпитва за България и за Мидхат паша; той го попита още дали знае какво говори Мидхат паша за него. Русенецът му каза, че пашата го кълне на смърт. Раковски се позасмя и отговори, че скоро ще се изпълнят клетвите на Мидхат. Тоя отговор препълни със сълзи очите на сичките, които бяха в стаята. Няколко дена по-после, на 15 [всъ щност на 9] октомври, Раковски предаде на Бога великата си душа. Пред отворения гроб сички български патриоти наведоха глави. Раковски беше подигнал жлъчта на много честолюбци, които не се свеняха да го псуват и да го клеветят, но те сички сега пред праха му се смириха и се принудиха да признаят, че България загубва един буен патриот и един велик син. При погребението на тоя народен мъченик, което стана с разноските на Балкански, присъстваха сичките българи, които живееха в Букурещ; те се бяха стекли с хиляди. Присъстваха тоже и много румънски сановници, както и някои представители на великите държави. Така свърши бурния си живот един пламенен патриот, който се беше цял посветил на свободата и независимостта на злочестата тогава България.”

По случай кончината на Г. Раковски на 14/26 октомври в „Одесский вестник”,( в който сътрудничели и българи), бил поместен обстоен некролог. В него между другото се казва:

„Смъртта на този прославен между българите герой и писател отекна навред из България и произведе тъжно впечатление в сърцата на българите, хранящи надежда за освобождението на своето отечество. С покойния Раковски България изгубва защитника на своето отечество, на народността и православната вяра. Раковски служи много на българския народ…но смъртта прекъсна завинаги неговата дейност, стремяща се към освобождение на българите.

Последните му думи в живото били следните:

д р ъ ж т е с я, б р а т я, н а п р е д е с п а с е н и е т о, а н а з а д м ъ к а и г о р е с т; к а к т о к р ъ щ е н и е т о о м и в а г р я ш н а г о о т г р е х а, т ъ й и к р ъ в т а о м и в а р о б а о т р о б с т в о т о !

Това име остава безсмъртно между българите, тъй като той пръв възбуди чувството за народност сред тях и беше първият явен деец и труженик на това поприще. Той пробуди това чувство и между българите, населяващи Влахо-Молдавия и други страни. Който е имал случай да се срещне с Раковски, веднага бивал покорен от неговото ораторско убеждение и ставал горещ патриот. Името му се произнася с уважение по целия полуостров…”

На свой ред, издаваният от бележития възрожденец Петко Р. Славейков (1827-1895) в Цариград вестник „Македония”, съобразявайки се с цензурата и условията в столицата на Османската империя, съобщава твърде лаконично за смъртта на големия родолюбец. В броя му от 21 октомври 1857 г. четем :

„Телеграфическа депеша от Букурещ на 11 окт[омври]… известява смъртта на съотечественика ни С а в а С т о й к о в, известнийт под име Г. Р а к о в с к и й. Като писател покойнийт има големи заслуги в народната ни книжнина и това, което ни прави да желейме повече е, че политическите му убеждения купно и заблуждения изложиха животът му на злострадания, които скратиха дните му и тъй рано ни лишиха от талантът му и от ползата на книжевните му трудове. Бог да го прости.” Но за истинската оценка, която П. Славейков дава на Раковски и изобщо за отношението му към него трябва да имаме предвид и казаното в писмо от 1858 г.: „Аз зная неговата пламенна душа и почитам неговото, тъй да кажа, н е и с т о в о родолюбие, което не е секиму дадено…”

Във връзка със смъртта на Георги Стойков Раковски се появяват съобщения и в сръбски вестници и списания (в. Световид” в Белград и сп. „Даница” в Нови сад), които дават висока оценка на неговата личност и разностранна дейност.

А по повод първата годишнина от смъртта на Георги Стойков Раковски редактираният от известния български просветен деец, публицист и драматург Добри Войников (1833-1878) и печатан в румънския крайдунавски гр. Браила вестник „Дунавска зора” ( бр. 44 от 5 октомври 1868 г.) публикувал обстойна статия „Памятник на покойния Г. С. Раковский”, в която с прочувствен думи изтъква историческото значение на личността и делото на великия родолюбец. В нея между другото се казва:

„Най-великият ни народен мъж Георгий Стойков Раковски, тоя именуем българский Кавур-Гарибалди, защото в мирно време с перото в ръка високо защищаваше интересите на общото ни отечество България; а в размирно време със саблята пак в ръка… беше първий, който се намираше в бойното поле против общия наш тиранин…

Прочее… се изпълнява цяла година от както милото ни отечество изгуби най-важния и най-великия от синовете си !…Георгий С. Раковский е наистина една гордост народна за всекий българин… като отличен политик българин е от първите и от най-върховните наши патриоти, който вдъхна на българский народ, а най-паче в младите синове на България чувството за любов към отечеството. Георгий С. Раковский беше оня българин, който пожертвува, заедно с отца си, сичкото си състояние, младост, най-сетне и животът си за същото добро.

Горгий С. Раковский беше самият…, кой после 450 години люто робство под агарянско иго дигна същий народен глас към милите си братя българи, че е време вече да строшат веригите на робството и да отмахнат, да тръшнат долу чуждия нетърпим хумот и да си добият свободата … Нито гоненията, нито затварянията, нито самата смърт можаха да възпрат или да заплашат неуборимия патриотизм на Г. С. Раковский… ,[който] начерта самия спасителен път на окаяното ни отечество…

О, отличний български патриоте ! Ти, който през целия си живот непрестанно се бори и си жъртвува сичко: младини, състояние и живот за отечеството ни, за злощастната наша майка България. Отечеството ни, тая съща наша майка, ще знай да ти се отплати като ти оплете венец от слава, коя ти заслужаваш като един достоен и същ нейн син !

Твойто име Георгий С. Раковский (Македонский) ще се напише като преобразовател на България със златни слова, заедно с имената на нашите славни царе Крума, Сшмеона и други слънца на България…

Прославяме те, защото ти ся благословеното народно семе, което ще жънат потомците ни !”

Както се вижда, съвременниците на Г. С. Раковски са оценили по достойнство неговия огромен принос за пробудата и възхода на българската нация през възрожденската епоха и особено мощния тласък, който този титан на мисълта и действията е дал за българското националноосвободително движение. И са отдали още тогава заслужена почит и преклонение към неговата забележителна личност и огромно историческо дело; а са създали и положителна традиция на признателност и поуки от родолюбивия пример на най-достойните синове на отечеството – родолюбив дълг, който потомството не трябва да забравя.

Проф. Николай ЖЕЧЕВ

Източник: tretavazrast.com

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

loading...