„Мълчи ми, братле, не плачи, да не си турци помислят, българе с плачом умират!“

Лято е. Средата на юли 1913 г. Натежалите златни класове се олюляват и чакат своите работни стопани от село Арнауткьой (дн. Гугутка), които шетат припряно и се стягат за жътва и вършитба. Трябва да се прибере житото. Турските чиновници и те чакат да вземат данъка десятък – една десета част е за тях, или в натура, или в пари.
Населеното място е със 111 къщи, изцяло с българско население. „Моят баща разказваше, че още когато турците извервали българите, някои са били много твърди и не приемали чуждата вяра. Един арнаутин, близък до турската управа, взема селото под защита и така то се е спасило и остава християнско. За благодарност го наричат Арнауткьой. От околните десетина турски села навярно са знаели какви са и имали добър комшулук, нямало лоши неща помежду им“ – разказва преди години гугутчанинът Кольо Г.

Така животът си тече тук до 15 юли 1913 г., когато съдбата на мирните жители само за няколко дни се преобръща.
Питаме се как е оцелял свободолюбивият български дух през тези страшни години? Как са преживели ужасното клане, мъчения, поругаване, убийства и изгорени домове с всичко мило, скътано от поколения? Как от пепелището се изгражда нов живот?
Отговорът е в разказите на свидетели, излезли по чудо живи от огъня: Ставри Г. Адалиев – тогава бил на 15 г., Никола Калаксъзов – на 8 г., Сирма Сафева – на 17 г., Тона Кючукова – на 9 г., Петко Кюмюрджиев – на 10 г., Добра Парушева – едва на 5 г. Разтърсващите разкази на всеки от тях, записани преди 30 години, ни отвеждат преди повече от век в тревогите, притаени в сянката на къщите, дворовете, плевните, плетищата, хорището (площада), църквата и училището.

Всичко преживяно преминава като нарочно забавен кадър и се припомнят и най-нищожните подробности, оставили траен отпечатък в съзнанието им. „Забравяне няма. Малък съм бил, но всичко помня, сякаш е станало сега“ – казва един от оцелелите.
Може ли нещо да заличи изживения ужас, тревогите, мъките и страданията, опожарените 102 къщи, скръбта по убитите близки. Иска ти се да бъде сън и чакаш да пропеят първи петли, но не свършва, а гори като жив въглен. Разказът за тези страшни дни започва по един и същи начин, преплитат се събития, разделят се и всеки свидетел има своята точка на наблюдение.

Планът на башибозука се е знаел – да опустоши всичко българско преди оттеглянето си. „Жътва беше. Една вечер селският куриер обяви: „Всеки да вземе мило и драго и да бяга. Лошо ни чака!“. Хората объркани, не знаят какво да правят. По-решителните взеха каквото могат и тръгнаха за Стара България. Други стигнаха до с. Попаскьой (дн. Попско), но чорбаджиите на коне ги настигаха и ги връщаха, че нямало нищо страшно, та да не се разтури селото. Дотогава имаше мир с околните турци. Техният големец Мехмед ефенди живееше в с. Ахчайсар (дн. Бялградец). Докато не посеем неговите ниви, докато не ожънем неговото зърно, нашето не започвахме. Ще съберат момите българки, с тях един възрастен мъж като пазач. Ханъмите не излизат навън. Работехме им ангария, но пакости не правеха“ – споделя друг съвременник на събитията от онова време.

Голямото зло става на 15 юли 1913 г. Разнася се далече звънът на черковната камбана – отсечен, силен, тревожен. Разпилява се из селото с лошо предчувствие, което не закъснява. Свещеник Янакиев разказва: „Дойдоха много турски войници, като мравки – едни идват, други си отиват. Разграбиха всичко: покъщнина, овце, добитък, жито… Всичко износиха, нищо не оставиха“.
Ставри А. си спомня: „Хората се разпръснаха. Мъжете хванаха гората, жените, децата и възрастните останаха в селото. Аз бях извън него. Срещнах дядо Петко и Дили Тащулу – лошо ранени. Заколихме една овца да наложим раните с одраната кожа. Какво да правим толкова месо без сол и хляб, а всички сме гладни. Изпратиха ме да взема. Къщата ни беше накрая, на удобно място. Наближих, но се сковах на място – много турци сноват из село, блъскат нашите, бият ги, слушам постоянни писъци и плач. Какво да правя?“.

Мъка и безсилие разтърсват тялото на Ставри. Страшно и жестоко е да гледаш тази ужасна картина и той хуква обратно. Отбива се в тяхната нива, поне две дини да занесе, но нищо не може да остане скрито – башибозукът е много и навсякъде. Хваща го познат турчин от съседно село. Подкарва го към края на Арнауткьой да го предаде. „Аз го моля – продължава разказа си Ставри: – „Не те ли е грях?! Караш ме да ми вземат живота. Какво съм направил? Той постоя, помисли и вика: „Ха от мен да мине“ и ме пусна.
Гледах отблизо как башибозукът граби покъщнина, овце, добитък, иска пари, лири… Събраха воловете на селото, впрегнаха ги в колите и носят ожънатите снопи. Направиха голям харман (място за вършитба на житото). Всичко товарят на нашите волски коли и влачат към Ивайловград за Турция. Ограбиха труда на цялото село“.

В няколко къщи до към пътя изгонили стопаните им и се настанили големците. Те станали конаци на башибозука. Оттам издавали командите за затриване на селото.
„Мъките и теглилата от това време не могат да се опишат. Събраха от село всичко, което им хареса: дрехи, птици, животни, покъщнина. И сега пред очите ми е този хубав сватбен дар на Александровата жена, разпилян из целия двор – търсят пари. Сърцето да ти проплаче. Крием се по тавани, кой където намери, но това не ни спасява. Те са много и тършуват навсякъде. Отделят момите от булките“ – нарежда Тона К. Мара Г. пък казваше за майка си Стана: „Облякла старите дрехи на баба си, със сажди почернила леко лицето си, хванала за ръка едно дете на свои близки и така се спасила“.

Една седмица продължават безчинствата, ограбването и подготовката за затриване на селото и останалите там българи. От трите махали хората били събрани в три къщи. Около 60 души се скриват в църквата „Св. Йоан Богослов“ и залостват здраво вратите с надежда, че башибозукът ще се оттегли бързо. Измъчва ги жаждата и гладът. Отвън през прозорците започват да хвърлят горящи факли с газ. Задушават се. Искат да излязат, но са залостени отвън. В отчаяние хората успяват да избият вратата. Но никой не може да избяга. Подкарват ги към Александровата къща, предварително подготвена като капан за изгаряне или убиване. Там отвеждат и затворените от другите три къщи.

„Много мръсотии извършиха – с болка споделя и Никола К. – Събраха ни в три къщи. Ние бяхме в средната махала, в Раевската къща. Вечер няма светило. Идват турски войници с фенер, повдигат тестемелето (забрадки с червена шевица по края) и която жена харесат, я извеждат. Съпротивата е без резултат. Измъчват ги, гаврят се… Чуваме плач, писъци, сърцето да ти се пръсне. Проплака мало и голямо.
На сутринта искат да ни изведат навън, но ние не излизаме. Взеха съчки и казаха, че живи ще ни запалят. Много бяхме. Подкараха ни към Александровата къща. Там имаше и плевня – сграда за слама и сено. Искаха да ни вкарат в нея, но никой не влизаше. Настана блъсканица, писъци, плач…

Един турски войник взе едно малко детенце от майка му, хвърли го нагоре и го набучи на ножа си и каза, че това ни чака. Горката майчица, свлече се на земята ни жива – ни умряла.
Подкараха ни по пътя. От едната страна бе Александровата къща, от другата направили нов плет с високи и остри колове. Там ни пресякоха пътя. Започнаха пукотевици. Аз се свих до плета и гледам – хората падат като снопи. Някой извика и живите да лягат при убитите. Беше ужасно! Един се опита да се измъкне, но веднага го убиха и падна…
Колко време мина, не знам. Откъм реката дойде един на бял кон – навярно началникът им. Свирна, махна с ръка и спряха да гърмят. Тогава рече: „Който е жив да стане! Вие сте от кръв излезли, събирайте се на реката!“. Гледам, започнаха да се изправят останалите живи – окървавени, уплашени, бледи. Малки деца изпълзяват изпод труповете на убитите си майки, оглеждат се уплашено и тръгват с другите. Онемя голямата купчина от убитите. Напои се земята с невинна човешка кръв.

Ангел Джамбазки

Тръгнах да търся майка ми. Намерих я до къщата, леко подпряна. Дърпам я, не мърда. Разбрах, че е убита. До нея леля ми – и тя убита. Малко настрани лежи и не мърда разпънато братчето ми на 2 годинки. Другият ми брат – Паруш, 4-годишен, останал в кухо място под майка ни, само ръчичката му стърчи. Дръпнах го и разбрах, че е жив. С усилие го измъкнах. Мъката е голяма, но време за скръб няма.
Хванах братчето си за ръката и хукнахме да настигнем другите хора. Прегазихме реката, а отсреща ни подгони един турчин с нож в ръка. С всичка сила бягам и дърпам Паруш. Добре, че влязохме в гората и ни остави. Там се събрахме с група хора и отидохме в съседното село Кетелни (дн. Ленско). Там просим хляб от гъркините, ядем каквото намерим, каквото ни дадат. Нямаме други дрехи. Баща ни го взеха турски войник. Нямаме нищо и никой. Оттам с група отидохме в по-голямото село Пелевун, след това в Ахчасар. Там татко ни намери“.

Подобен е разказът и на Сирма С.: „От нашата къща убиха дядо, и то на нивата като се криел. Как останахме живи с майка и татко и двете ми по-малки сестри, още се чудя! Турски войници дойдоха в къщи, хванаха татко и искаха пари – лири. Отведоха го на дръвника, сложиха му главата на дървото да го колят като яре. Ние плачем, крещим, молим се, но кой ще ни чуе! Турчинът вика: „Или дайте лири, или веднага ще го заколим“. Майка имала скрити няколко, даде им ги и го пуснаха.
След това ни разделиха. Татко легнал при убитите и така останал жив. Дълго време не се знаехме. Обикаляхме околните села, дрехите ни почнаха да се късат. В напуснатите от турците къщи намирахме дюшеци, порехме ги и си правехме дрехи. Вече бяхме в с. Бялградец, когато баща ни си дойде с тояжка в ръка – съсипан, слаб, състарен“.

Кольо Г. пък разказа за живия паметник на нечуваните зверства Петко Янев (Кутът). „Той се криел в купа шума. Турски войници го видели. С остър нож пробождат тялото му. Освирепели, ненаситни за кръв, те нанасят удар с ятагана по врата му. Като вдигне ръка да се защити, посичат му пръстите му. Вдигне другата ръка – съсичат и нея. Изтърпява адски мъки, без да поиска милост и по чудо остава жив и доста години след това живя. Раните зараснали, но цялото му тяло бе с белези, буци, а на врата му зееше дълбока бразда.
Ръцете му бяха без пръсти. Друго не можеше да работи, пасеше телетата на село. Така беше полезен на себе си и на хората, които го хранеха“.

„Моят дядо пасял кравите на турците в с. Горни Ахчасар. Баба Мария с трите си деца – най-голямата Вълкана , Златка и Петко – моят баща, който тогава бил на 10 години, ги отвеждат в с. Гугутка – споделя Георги П. – Обискират ги и вземат скритите на кръста на баба обички и пари, каквото е имала. При Александровата къща Вълкана е убита. Баба Мария и леля Злата лягат при убитите и остават живи. Един турчин като замахва с ножа, разрязва челото на баща ми. Целият потънал в кръв, но имал късмет да остане жив. Качили го на волска кола заедно с другите ранени. Почистили, превързали дълбоката му рана. Огромният белег остана за цял живот да напомня за нечовешките зверства на башибозука“.

След ужасната сеч и пукотевици, подкарани към реката, останалите живи тръгват към съседните села. Вървят безмълвни, уморени, съкрушени, погълнати от тежка мъка по убитите близки. Насрещният вятър ги кара да се обърнат назад, към родното село, обгърнато в огън. Докъдето поглед стига червените пламъци закриват хоризонта. Далече остават горящите им домове, вижда се само гъстият дим, сиянието и червеното зарево в небето, огромно огнено кълбо.
Дни наред догарят 102-те къщи. Остават да стърчат зидове и няколко запазили се постройки. Около селото сноват селските кучета, смъртна мъка идва от воя им, косите ти се изправят, хлад протича по тялото ти. Изгаря хубавото двуетажно училище. Изгаря иконостасът на църквата, запазват се само две икони. Каменните зидове и каменният покрив обаче оцеляват.

Там, сред пламъците остава огромната могила от убитите. След време засипват мястото с пръст, а по-късно събират костите и ги полагат в обща гробница до стената на църквата.
Тежкият живот за преживелите ужаса жители на с. Гугутка продължава с борба за оцеляване. След клането, дошли до реката, всички са щателно обискирани, опипани за накити и пари, като ненаситните насилници всичко прибират.
Тона П. си спомня: „В с. Ленско ни затвориха в църквата – три месеца останахме в нея. Мислехме, че тука ще ни свършат, защото гавренето продължи. Няколко жени едвам ги спасихме, искаха да се хвърлят от високото, да се самоубият. Слънцето изгрява и залязва, идват страшните нощи и ние излизаме из селото да просим хляб. Ходехме и до нашите ниви, събирахме царевица, картофи, каквото е останало. Печем царевица на тенекии, смиламе жито за хляб на хромел (един върху друг два камъка, горният се върти и се смила брашно). Тъмнината не ни плаши, а ни закриля от турците. Страх ни беше да не ни отвлекат като роби.

След това отидохме в с. Пелевун, по-голямо село. Имаше гръцки семейства, който ни даваха хляб, някоя дреха. Съжаляваха ни хората…
Девет години живяхме в с. Розино, в къщите на избягалите турци. Тъкмо се съвзехме, дойдоха бежанците и казаха: „Вие си имате село, там си отивайте“. Настаниха ги в тези къщи. А ние къде да отидем? В пепелта не се живее. В близкото село Бялградец обитавахме по няколко семейства една къща. Сеехме нивите и къщи, строихме на мястото на изгорените ни домове. Много песни сме пели, все тъжни – изстрадани като живота ни“.

Ето една от тези песни: „В село са турци нафлели, нафлели в село Гугутка./ народа вкупом събрали, голям са золум сторили,/ народа редом изклали, сред село на хурището,/ де свирят в празник гайдите и кръшно играят момите./ Днес игра малко момченце, на име Петко Българче,/ него го турци сякали – в челото между веждите,/ кръвта му извор извира, болка му сърце раздира./ Душа пред Господ плачеше, сестра му Вълка тешеше:/ „Мълчи ми, братле, не плачи, да не си турци помислят,/ българе с плачом умират!“./ Млъкнали брат и сестрица, млъкнали щом ги заклали./ Над село гарван заграчи, небето с дъждец заплачи“.

Всяка човешка съдба от селото е една тъжна и разтърсваща филмова лента. Такава е и следващата: „Разпиляха се хората. Не се знаем кой къде е, кой е останал жив, кой лежи сред убитите. Чухме за отвлечени момченца и жени. Фила, жената на Колчо, била в черквата, но изчезна. Остана ранено детенцето й Петко, на 3 годинки . Снахата на Терзиолу, Мария, я грабват от двора им и върху кон я отвеждат, пред очите на свекърва й и малкия й син Тодор. Повече никой не я видял. Близките им правят помени като за починали.
След години научихме, че били отвлечени в Турция, в село близо до границата с България. Двете жени разговаряли с български дървари на границата – пращали хабер и искали да се върнат, но с близките си не са успели да се свържат. Там имат семейства и деца.

За тяхната мъка, за тежката раздяла и надеждата, че един ден ще се видят с любимите хора, разказва изселник от България, живеещ в същото село, дошъл на гости в Крумовградско. Той предал техния разказ. През 1913 г. имало заповед да вземат хубави българки за най-големите командири на войската и никой да не ги пипа. Направо в Одрин ги закарали, качени на волските коли с всичко заграбено.

Димитрина Колева

3 ВМРО

Източник: desant.net

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...


Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.