Младотурската революция – част от Македоно-одринската епопея

След потушаване на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 година проблемите на населението от Македония и Одринско се задълбочават. От една страна султанската власт не се справя нито с нарастващите националноосвободителни движения на подвластните си народи, нито с апетитите на съседите си. От друга страна се засилва влиянието на Великите сили, които с оглед на собствните си интереси, се стремят да влияят още повече върху вътрешната политика на Османската империя. Разоренията от въстанието в съчетание с недоволството както на християнското население, така и на мюсюлманите, довежда до избухването на революция, обещаваща преустройство из основи на досегашния ред във Високата порта.

Младотурската революция, известна още като Хуриета (от арабски – свобода), по своята същност е държавен преврат, състоял се по време на управлението на султан Абдул Хамид II. Началото на революцията е поставено на 3 юли 1908 година, като целта е да се възстанови конституцията от 1876 година. Революционерите искат ограничаване на абсолютната власт на държавния глава и реформиране на остарелите структури на османския апарат. Действията им се възприемат като единственото възможно средство за запазване на териториалната цялост на държавата и противодействие на националноосвободителните движения. „Ябълката на раздора“ отново се оказва Македония, където избухва въстанието, а поводът – подготвяните за областта реформи от Великите сили.

Ключова роля в Младотурската революция играе генералният инспектор на Македония Хюсеин Хилми паша, който направлява дейността по създаването на младотурските кръжоци, а особено дейни в тази работа се отличават офицерите Ниази бей и Енвер бей. Революцията е успешно подготвена от главнокомадващите на гарнизоните в Македония, подкрепени от функционерите на Комитета за единство и прогрес (КЕП, чийто създател е османският реформатор Ахмед Риза бей). Последните впоследствие поемат ръководството, за да е възможно изграждането на политическия облик на революцията.

Бунтът бързо се разпространява сред военните подразделения на румелийската област и правителството не успява да организира въоръжено противодействие. Султанът капитулира и официално обявява съгласието си да удовлетвори исканията на бунтовниците. Революцията постига непосредствените си цели, но в дългосрочен план се проваля. След като вземат властта, офицерите и КЕП явно демонстрират, че нямат нито ясна политическа програма, нито умения за по-умело управление на държавата. На 13 април 1909 година армейските части на Истанбулския гарнизон се разбунтуват и настояват за връщане на шериата (обичайното право), на ислямските порядки и за изгонване на ръководителите на младотурците от Османската империя.

Султанът веднага приема техните искания. Лидерите на младотурците, начело с армейските корпуси в Солун и Одрин, както и създадените паравоенни формирования се отправят на поход към Истанбул. В него участват под предводителството на Яне Сандански, Христо Чернопеев и Тодор Паница 1,200 четници от Вътрешната Македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Когато наближават града, на страната на контрареволюционерите преминават и частите на Османския военен флот, които блокират столицата по вода. На 26 април успяват да поставят столицата изцяло под свой контрол и окончателно е осуетен опитът за контрапреврат на султана. На следващия ден Османската империя осъмва с нов султан – Мехмед V.

Централен елемент от Младотурската революция е единодействието между младотурците и дейците на ВМОРО. Поради хаоса, създаден в централното ръководство след въстанието от 1903 година и смъртта на Дамян Груев през 1906 година Вътрешната организация като че ли няма ясна позиция относно младотурците и тяхната дейност, а редица мемоарни материали от този период говорят за липса на координация, и въобще предаване на информация между различните революционни окръзи непосредствено преди и след обявяването на Хуриета. Въпреки това се стига до размяна на писма между младотурците и най-влиятелният Битолски революционен окръг, благодарение на които се намалява видимото напрежение, породено от неуредените отношения между двете организации.

В първото писмо отговор от младотурците до Битолския окръжен комитет се посочват конкретните цели на османските реформатори: „…без разлика на вера и народност, да отстоим гражданските си права, да възстановим конституционното правителство, да възвърнем народното представителство (парламентът) и като седнем всички съотечественици в този парламент на едно място един до друг, без разлика на народност и религия, с взаимни сили да отмахнем настоящия деспотически и незаконен режим…“

Кое подбужда революционерите от ВМОРО, борили се дълги години за промяна на положението в Македония и Одринско, да окажат помощ на една от фракциите в междуособните войни в Османската империя? Първоначално християните, населяващи тези области, са подмамени от щедри обещания за законност и ред в областта, както и благосклонна политика по националните им въжделения. Новата обстановка, не предполага продължаване на обичайната линия на въоръжено противодействие, затова ВМОРО излиза от нелегалност и от основните ѝ крила се образуват две нови политически партии – Съюз на българските конституционни клубове (СБКК) и Народна федеративна партия (българска секция) (НФП). Местният весник „Работническа искра“ в уводната си статия „Партиите и работниците“ дава своя характеристика на новоизгрелите политически формации. НФП (българска секция) е представителка на дребната буржоазия. СБКК, от своя страна, представлява интересите на едрата буржоазия. Описани са като националистически партии със седалища в Солун.

СБКК представлява консервативната десница във ВМОРО с ръководители Тома Карайовов, Владимир Руменов и Тодор Лазаров. Съществува от септември 1908 година до ноември 1909 година. Последователно се основават конституционни клубове в Солун, Велес, Щип, Куманово, Кратово, Крива паланка, Истанбул. Приемат се програма и устав на организацията, като в него ясно са посочени целите ѝ: „Българският конституционен клуб има за цел: а) да даде гражданско и политическо възпитание на българския народ в духа на конституционните свободи – областно самоуправление на Македония и Одринско; б) да пази и развива българската народна култура.“ Двете български партии дават четирима депутати в турския парламент: Тодор Павлов, Панчо Дорев, Димитър Влахов и Христо Далчев.

НФП (българска секция) e изразител на идеите на реформаторската левица от ВМОРО. Действа от август 1908 година до август 1910 година. Негови представители са Яне Сандански, Христо Чернопеев и Димитър Влахов. Яне Сандански чете „Манифест към всички народности в империята” и декларация за бъдещата помощ за младотурците във връзка с подобряването на материалното и политическото положение в Македония, в които са демонстрирани позициите им. Организацията, както е отбелязано в нейни документи: „… е застанала върху почвата на интересите главно на оная част от българското население, което съставлява подавляващо негово болшинство и най-главният елемент на тая партия — лишените от държавни грижи собственици, безимотните и малоимотните чифлигари, дребните стопани, занаятчии и търговци.“

Правилникът на НФП (българска секция) гласи, че член може да бъде: „всеки българин, отомански гражданин, навършил 20 години“. Личи последователността в линията за създаване на Балканска федерация, която да замести Османската империя след разпадането ѝ. „Политическото късогледство“ се изразява в това, че освен българското крило не се създават такива на останалите балкански народи, което за пореден път изкарва на преден план национализма.

В тази посока се насочват и действията на младотурците, надделявайки над реформаторските им идеали. Само след две години на политически толеранс, с прилагането на член № 4 от Закона за сдруженията, забраняващ организации с етнически характер, са премахнати СБКК и НФК (българска секция) и е извършена обезоръжителна акция в Битолския вилает. Неблагонадеждното доверяване на левицата подронва техния авторитет за разлика от този на десницата, който се увеличава в пъти. Въпреки лозунгите за равенство и ред младотурците извършват широкомащабна преселническа акция, чиято цел е да минимизира влиянието на християните в областта. Множество български дейци падат в жертва на новия терор, а вътрешната организация възстановява нелегалната си мрежа и подновява въоръжената борба.

Всъщност надеждите за продължително единодействие между ВМОРО и Младотурския комитет се оказват нереалистични. Това е видимо от редица младотурски инициативи, сред които намерението за посрещане на гръцки андартски чети в македонски градове по примера на шествията на четите на ВМОРО, молбата за амнистиране на осъдения на смърт от Организацията Петър Лигушев и посрещането на сърбоманския войвода Григор Соколов-Ляме в Прилеп, а въпреки всеобщата радост в първите дни на Хуриета някои войводи като Алексо Стефанов и Тодор Александров докрай не се доверяват на обещанията на младотурците.

Други като легендарния Апостол Петков – Ениджевардарското слънце намират смъртта си в борбата срещу младотурците именно след подновяването на революционната дейност. Вижданията на двете организации също са твърде различни. Младотурците виждат една централизирана държава, в която организацията им има ръководната роля, докато дейците на ВМОРО виждат една децентрализирана структура, в която всяка от двете организации ще запази своята автономия…и своето оръжие.

Въпросът за бъдещето на Македония и Одринско остава открит, като съвременниците на Балканските войни се надяват именно те да са последният епизод в сагата по разрешаването му. Политическите амбции на нито един балкански народ не остават удовлетворени напълно дори след тридесет години.

Автор: Магдалена Джунова

Източник: bulgarianhistory.org

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...


Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.