Любимият цар на народа: Борис III

Под управлението му България е, в крайна сметка, една благоденстваща и жизнена страна

Борис III е цар на България от 3 октомври 1918 г. до 28 август 1943 г. Той е син на цар Фердинанд I, който след поражението на България в Първата световна война подписва абдикацията си на 3 октомври 1918 г. и напуска завинаги България.

Роден е на 30 януари 1894 г. в Двореца в София. Пълното му име е Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски. Негов католически кръстник е папа Лъв XIII, а православен кръстник е руският император Николай II. През Балканските (1912-1913 г.) и Първата световна война участва като офицер за свръзки по фронтовете в действащата армия; подполковник (1916), генерал-майор (1918).

Цар Борис III поема короната на 24 години в едно изключително трудно за страната време. Началото на неговото царуване наподобява това на баща му, т.е. той царува, без да управлява. Иначе приликите на Борис с „високомерния“ Фердинанд не са много. Крехък, скромен, любезен, дори плах, младият цар дава вид, че се задоволява с положението си.

При управлението на БЗНС царят се чувства политически неуютно. Александър Стамболийски почти не се съобразява с него, а буржоазната опозиция упражнява върху царя натиск, за да го включи в политическата си игра. Тя настоява Борис да упражни прерогативите си и да предизвика оставката на кабинета на БЗНС. На такава стъпка владетелят не се решава.

На 9 юни 1923 г. сутринта царят е поставен в двусмислено положение. Пред него стои избора или да легализира дошлото чрез военен преврат правителство на проф. Александър Цанков, или да абдикира. Макар и без удоволствие, Борис III приема първата алтернатива. Така, българският цар фактически започва монархическата си кариера със санкционирането на един противоконституционен акт.

Съжителстването на царя с разноцветните авторитарни режими на земеделци и цанковисти създава у него психологическа почва, която го снабдява с личностни основания за овладяване на властта в непозволени от конституцията размери. Дотогава обаче ще минат години. Чак до средата на 1930-те години царят не ще има особена тежест в българската политика.

При възстановения конституционен порядък между 1926 и 1934 г. правителствата здраво държат в ръцете си управлението на страната, но постепенно расте царският авторитет вътре и особено вън от страната. Борис III се включва в усилията на българската дипломация. От 1926 г. нататък той започва да прави ежегодни обиколки из столиците на Европа.

Качествата му се оказват подходящи за трудната политика, която България е принудена да провежда в стеснения периметър на външната си дейност. За разлика от баща си, Борис се държи без пози и снобизъм, естествено, скромно и умерено. Тактично той се опитва да разсее представата за България като войнствена, реваншистка държава и понякога успява поне в личен план.

След преврата от 19 май 1934 г. цар Борис отново е поставен в политическия „ъгъл“. За втори път след 9 юни 1923 г. му се налага да узаконява с подписа си едно дошло по нелегитимен начин правителство. Алтернативата отново е абдикация.

Деветнадесетомайци не питаят положителни чувства към монархията. Макар новите властници да не смятат да заменят формата на управление с републиканска, в правителствената прокламация царската институция дори не се споменава.

През 1934 г. Борис III притежава много повече престиж и опит, отколкото през 1923 г. Първоначално повече инстинктивно, отколкото съзнателно, той пасивно оставя на превратаджиите да му разчистят почвата за бъдещ, негов си авторитаризъм. Той се отказва от възможната роля да застане начело на противниците на деветнадесетомайци.

И това е естествено, защото за царя Конституцията е притеснителна. Борис неангажиращо стимулира партийните ръководства да градят надежди, че той ще е фактор за възстановяване на конституционния порядък. Заедно с това прави каквото може, за да възпре откритата съпротива срещу Деветнадесетомайския режим.

У Борис III постепенно се оформя убеждението, че е необходимо да се отстранят Военният съюз и „Звено“ от властта, но заедно с това, че е дошло време самият той да я поеме в цялата й пълнота. Царят се справя с ролята си сръчно и в един отличен задкулисен стил. За по-малко от година при правителството на Андрей Тошев (април 1935 г.) „коридорите“ на властта са изметени от звенари и лигари. През октомври 1936 г. (третото правителство на Георги Кьосеиванов) управлението на страната вече е в ръцете на царя.

През целия преходен период между 1934 и 1936 г. Борис действа многопосочно, като прилага умело техниките на двойна и тройна политическа игра. Този владетелски стил българският монарх прилага до края на живота си. Той разиграва много политически сили, като дърпа нишките в желаната от него насока. Една от причините за сполуките му е, че успява да не обезверява партньорите в благоразположението си към тях.

Когато те са разочаровани от едно или друго развитие на събитията, царят дава вид, че станалото не е било по негово желание, а че е бил принуден да го приеме, вследствие действието на независещи от него обстоятелства и сили. По този начин той отстранява (или смекчава) недоволството към себе си и го насочва върху нечии други глави.

В трудните години непосредствено преди и по време на Втората световна война Борис е главният фактор, който направлява и българската външна политика. В горещите дни преди сключването на Мюнхенското споразумение (септември 1938 г.) лично той с готовност приема и сръчно изпълнява посредническа роля между Англия и Германия. Естествено тази роля е скромна, но приносът му и според двете страни е неоспорим.

Откакто царят поема (макар и до голяма степен задкулисно) пълнотата на властта, за всичко и хубаво, и лошо, което става с България, отговорността лежи лично върху него.

След началото на Втората световна война Борис III насочва България към сътрудничество с Оста (Рим-Берлин-Токио), с цел ревизия на Ньойския мирен договор. С помощта на Германия и Съветския съюз, България успява да си върне от Румъния Южна Добруджа чрез Крайовската спогодба от 1940 г. През 1940 г. царят подписва Закона за защита на нацията, който лишава евреите от повечето граждански права и по същество представлява копие на Нюрнбергските закони на нацистка Германия. Царят е причастен към въвеждането на антиеврейско законодателство, но той има заслуги и за спасяването на българските евреи.

През 1940 г. българското правителство отхвърля предложенията на А. Соболев (главен секретар на съветското външно министерство). През 1941 г. то сключва Тристранния пакт и обявява война на САЩ при видимото раздразнение на царя. Никой от тези актове обаче не би бил извършен, без неговата лична санкция.

През март-април 1941 г. германските войски атакуват Югославия и Гърция от българска територия, с което де факто и България става съвоюваща страна. След края на бойните действия България получава възможността да администрира до края на войната населените предимно с етнически българи Западни покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Цар Борис III е наричан Цар Обединител.

С негово знание започва извършването и на тайни контакти със съюзниците. Голяма е неговата роля при отстояване на германския натиск за изпращане на български войски на фронта със Съветския съюз.

Цар Борис III умира неочаквано след кратко боледуване в 18 часа привечер на 28 август 1943 г., скоро след като се връща от визита при Хитлер. Слухове за смъртта му твърдят, че е отровен по нареждане на Хитлер, но доказателства за това така и не са намерени.

Смъртта на държавния глава дълбоко и искрено опечалява българския народ. Той е погребан (по негово желание още приживе) в Рилския манастир, където се съхраняват мощите на светеца покровител на България – Иван Рилски. Тялото на последния действащ български цар е изложено в продължение на няколко дни за поклонение в катедралния храм „Св. Александър Невски“, където многоброен народ се стича спонтанно и неорганизирано за всенародно поклонение пред тленните му останки.

На 5 септември траурното шествие достига до Рилския манастир, където е погребан в манастирската църква. През 1946 г. тленните му останки са ексхумирани и осквернени по нареждане на комунистическите управници и тялото му е препогребано в малък параклис в парка на двореца „Врана“. На следната година този параклис е взривен и заравнен по заповед на Георги Димитров и Васил Коларов. Днес е запазено само сърцето на монарха, което се намира на мястото на възстановения гроб в Рилския манастир.

Източник: inews.bg

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

loading...

2 КОМЕНТАРИ

  1. САМО да попитам; КОЙ ни вкара във Втората Национална Катастрофа? Бива бива но такава наглост, ми идва в повече!

  2. ИЗРОД И НАЦИОНАЛЕН ПРЕРДАТЕЛ имонно този лайномет фашистки потопи България в кръв!

Comments are closed.