Йордан Вълчев – по стръмния път на разказваческото майсторство

Писателят изпълнява умело мисията си „да българува“, умишлено наблягайки на непознати страници от историческото ни минало

Йордан Вълчев извървява дълъг и стръмен път към писателското майсторство, ако и да е роден разказвач, прозаик новатор, дързък експериментатор, рушител на установени догми и стереотипи.

Той тръгва устремно в полето на прозата като ученик през 1939 г. във вестник „Ученически подем“, публикува след четири години пътепис за остров Тасос в меродавния всекидневник „Мир“, а на 22 години и все още недипломиран юрист издава първия си сборник с разкази „Боеве“, излязъл на 20 декември 1946 г.

Това е стремитeлен пристъп, смел и отривист, подобен на ръководена от него атака на фронта. Той е упорит, талантлив, смел до безразсъдство и горящ от желание да пробие в литературата. Да се утвърди и спечели признание.

Познава родната художествена традиция в лицето на Страшимиров, Петканов и Йовков.Усеща промяната с утвърждаването на донесения от Съветския съюз социалистически реализъм, но с типичното си индивидуалистично вироглавие желае да следва собствен път в прозата. И независимо от утвърждаващите се нови норми, които са му чужди, да следва зова на сърцето си, своята творческа съвест и своето призвание.

Затова създава такъв необичаен, витален, шокиращ и неравнодушно приет сборник като „Боеве“, в който Отечествената война е представена като кървава касапница и безсмислена за обикновения войник месомелачка. Като антихуманно и жестоко за редника изпитание, каквото е всяка водена война.

Това влиза в рязко противоречие с налагащата се митологема за освободителния характер на кампанията, която по съветски образец кой знае защо е наречена Отечествена. Това е разбиване от упор на утвърждаващите се нови догми и стереотипи. Една опасна смелост в едно жестоко, коварно и тесногръдо време.

Логично е, след дирижирания критически погром на асове като Павел Вежинов, Стоян Каролев, Емил Петров и Богомил Райнов, да последва не само скриването му от официалния литературен живот за 10 години, но и „превъзпитанието му“ в българския Гулаг, чиято еманация е Куциян.

Но Вълчев е не само талантлив, но и жилав писател. Той доживява реабилитацията си с цената и на някои неизбежни за социализма компромиси. Те се отнасят преимуществено до поведението му на човек, знаещ мястото си в живота, но търсещ упорито място на трапезата и трибуната до богоизбраните. До утвърдените и наложени литературни корифеи, които се изучават в училищата и университетите.

„Боеве“ се сдобива с преиздания от 1981 г. и 1990 г. и с култов статут „и ние сме имали литература на съпротивата“ – при това в нейния зародиш. А същевременно творецът не усеща, че с всяко преиздание, с допълненията, редакциите поправките и съкращенията разваля хубавия сборник, преобразява го в нещо конвертируемо и приемливо за режима, в част от традицията, приближавайки се опасно до облика на конфликтуващия с него Павел Вежинов…

Йордан Вълчев не само се съхранява като писател, но и търпи развитие. То, разбира се, не е само възходящо – свързано е и с поредица неудачи и откровени провали, които ги откриваме най-вече в сборника „Сватба“ (1971 г.), но без тях не може да се роди шедьовърът „Родихме се змейове“ (1969 г.).

За да създаде нещо ценно и значимо, Вълчев има нужда от стимул, цел и твърда почва под краката си, свързана с негови драматични преживелици и каверзни въпроси за рода и племето, които винаги са го вълнували от ранната младост до последните дни на живота му.

Социалистическата съвременност не е неговата стихия. Затова и неизбежно на нея посвещава най-слабия си и конюнктурен роман, всъщност цикъл очерци „Надбягване с пътищата“ (1956 г.), а когато се опитва да разкрие непредубедено и с ироничен оттенък промените в живота на хората се сгромолясва в дребнотемието на съвременника си и стига до фейлетонните зарисовки на „Сватба“, „Преквалификация на пола“ и „Алиенация“.

Навлезе ли в дебрите на близката ни и по-далечна история обаче, го обзема патриотичен плам, който запалва въображението му и ражда както дръзко-нестандартни, но интересни от евристична гледна точка трактовки като „Разминаване“, „Дипломатически разговор“ и „Капитан Томпсън“ – така и необичайни и директно кореспондиращи с класиката.

Мисионерската страст, с която писателят разнищва родната история намира за първи път своята адекватна реализация в цикъла „Отбясъци от сабя“ от сборника „Сигнали за атака“ (1969 г.). Към който и разказ да посегнем тук, установяваме с изненада, че представата ни за българската история е бледа и обременена с учебникарски предразсъдъци. А всичко е много по-различно и интересно. И най-вече е поднесено нестандартно и увлекателно.

Не усещаме кога сме погълнали един след друг разказите „Сигнали за атака“, „Любовта на Исперих“, „Сава Косерката“, „№73″, „Княгиня Мара“ или „Капитанът от Петърч“, но усещаме в себе си възхитата от повествователното майсторство на Вълчев и разбираме, че сме в плен на завладяващата интрига, на нешаблонните образи и конфликти, на авторските романтични страсти и блянове.

Писателят изпълнява умело мисията си „да българува“, умишлено наблягайки на непознати страници от историческото ни минало, възвеличавайки народния дух и събуждайки патриотичния порив у всеки читател, който за него е и съмишленик.

И това не е празна надежда или смешен блян, тъй като наистина е важно тези му творби да достигнат до по-широк реципиентски кръг в онези години на показен „интернационализъм“, когато все пак идва ред и на националното свестяване, на преоткриване на съдбовните мигове от родната ни история, на връщане към корените, към извечните и непреходни родни ценности в духа, манталитета, светоусещането и поведението ни, без които ние наистина рискуваме да се загубим като народ и държава.

Удря часът на писателя патриот и коренотърсач – ражда се магическият цикъл „Родихме се змейове“ (1969 г.).

Но постигнатото от него все пак е неглижирано. И не става дума само за недадената му по право Димитровска награда, колкото за поставянето му умишлено на опашката на представителната редица национални първомайстори разказвачи.

Има защо – в сборника се отдава заслуженото на легенди и митове, свързани с родния край от по-близка и по-далечно минало, възвеличават се изконни ценности, свързани най-вече с героизма и патриотизма на кулчани, чието внушително обобщение е респектиращият образ на ген.Тепавичаров, ненатрапчиво, но ефективно се противопоставя славната история на унилото настояще, „царската“ на „текезесарската земя“.

А това е повече от предизвикателно. И трябва да се санкционира. То говори и за система, за тенденция, за следвана литературна политика за умишлено омаловажаване на писателските усилия и достижения.

И само силен дух и неподправен талант като Йордан Вълчев може да оцелее и се съхрани в подобна лепкава и задушаваща атмосфера. Да намери сили да продължи напред. Сам, порицаван и иронизиран. Но с мисия и цел в живота и литературата.

Препятствията, униженията, пренебрегването ще го стимулират към най-значимите му върхове в овладяване на трудната и хлъзгава територия на романа, независимо дали той тежнее към философското есе – „Исперих“ (1969-1979 г.), или към епопеята на съдбовните мигове при покръстването и налагането на новата азбука в „Стъпала към небе“ (1952-1990 г.).

В същата насока ще са и мисионерско-еверистичините му дирения, които получават завършения си модел в есеистичния сборник „Календар и слово“ (1986 г.), плод на упорита и продължителна двадесетгодишна събирателно-изследователска дейност, изтъкната с основание от рецензентката му Маргарита Петринска.

В едно писмо до мен от 2 юли 1992 г. той с умиление си спомня какъв шедьовър му конфискува милицията преди да замине за Куциян. Той подробно ми описа сюжета на „Ефрейтора на площада“ и аз наистина се вживях в тревожната атмосфера от края на 1944 г., когато в изблик на безумна смелост патриотът ефрейтор, олицетворяващ загиващото родолюбиво българско войнство, насочва оръдието си към щаба на Народната милиция на площад „Славейков“, символ на зараждащата се тирания…

И съм се чудил – тогава , а и сега – защо писателят си губеше времето да ми припомня и преразказва нещо, което явно го е вълнувало и измъчвало с години, което е било носено от творческо му съзнание, за да отлежи и изкристализира, а не седна да го възстанови на белия лист в целия блясък и съвършенство, на което е способен като утвърден вече класик? Вместо това се оправдаваше с неотложни ангажименти и с наивната надежда, че текстът му ще бъде открит в милиционерското му досие…

А след това ме изненада с посвещение, което ми изпрати през същата година за новоизлязлата си книга „Царските разкази на Йордан Вълчев“ (1991 г.) – един тъжен залез на писателски му талант, последен отблясък на някогашните му звездни върхове, нескопосно и ненужно начинание, в което нито композицията (механичен сбор от „Боеве“ и „Родихме се змейове“ , обединени с прясно написани очерци и мемоарни късове), нито пък качеството на новите му творби отговаряше на критериите и изискванията за стойностно и образцово четиво.

Това обаче бе писателският избор, последният му „прегледен и нареден“ от него сборник. Не най-добрият, дори по-скоро рушащ и развенчаващ представата ни за мастития прозаик. Но днес от дистанцията на изминалите години го възприемам по-скоро като негова последна воля и като своеобразно прозаично завещание, колкото и тази констатация да звучи нелепо и несъстоятелно.

Писателят бе направил пълния си кръг. Усетил изчерпването си, реши да слезе от сцената подобаващо и с достойнство, връщайки се към безспорните си върхове от „Боеве“ и „Родихме се змейове“, допълвайки ги и разваляйки спомена и въздействието от тях с модната тогава , но и конюнктурна монархическо- носталгична струя.

Така е смятал за правилно и сигурно се е надявал точно с тази подборка да остане в историята на литературата ни като майстор-разказвач. А може би е отлагал голямото си завръщане за други, по-щастливи и плодотворни времена. Когато ще бъде и по-свободен, и не така обвързан с актуално-злободневната действителност и когато се е надявал да създаде поне още един сборник от ранга на „Боеве“ или на „Родихме се змейове“…

За това само може да се гадае днес. Но би било хубаво и справедливо творецът да завърши своя земен път с такъв категоричен успех, мечта, която съдбата не му позволи да осъществи.

Автор: Борислав Гърдев


Източник: desant.net

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

loading...

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!