Иван Вазов и „Борът“, който из един път му спечели името поет!

Една случка оказва силно влияние върху Вазовата писа­телска съдба. През 1870 г. ужасна буря поваля исполинския бор в манастира „Свети Спас”.

По-късно в своята „Поети­ческа биография на Иван Вазов до 20-годишната му въз­раст” той възкресява този момент, дал му повод за творчес­тво: „Падането на гиганта беше цяло събитие: всичкият Со­пот се стече да види поваления труп на вековното дърво; много жени плачеха…

На тия емоции се дължи и стихотво­рението му „Борът”, написано и напечатано после. „Борът” из един път му спечели името поет и общо признание на по­етически дар. Без това стихотворение, което порази въобра­женията, Вазов дълго още може би щеше да се бори с писател­ската неизвестност.

Стихотворението е поместено в „Периодическо списание”, г. I., 1872, кн. V-VІ. В края на стихотворението е отбелязано: „1870, септемвр. 21. Сопотски мънъстир”.

Борът

Там, дето се види Балканът високи

край дола тракийски, на южна страна,

да пуща стремливо плещи си широки,

величествен, страшен и прав кат стена:

там, дето се дига на мрамор основи,

сред хълми зелени, покрити с цветя,

де всичко шумува, играй, песнослови:

зефир, водопади, врабчета, листа –

в туй весело място, рай земен прекрасен,

издига се мълком със жълти стени

скит древен и жален кат спомен безгласен

в тез хубости нови на старите дни.

Наокол е шумно. Но в тази ограда

е глухо, безмълвно, всегдашен е сън,

едвам се зачува дотук водопада,

кой пеняст гръмливо бухти си навън.

А в този скит спокоен, скит стар християнски,

над черквица ниска със вехти светий

се бор възвишава на ствол великански

и върха си черни във облаци крий.

Кат кедър вековен в Ливанска пустиня

разперил е клони, потънал в мечти

свещени и тайни. На стара светиня,

на гробове неми той сянка държи.

Монах белобради, старик стогодишни

го помнят се толък, се толък голям,

нито пък са чули от хора предишни

кога му е корен забоден бил там.

И може би тоя гигантин вековни

на бившата сяйност свидетел да е

и случки големи той още да помни,

които в живота си дълги виде…

И тъй той живей тук години безчетни

със бури и хали в неспирна борба

и мразове зимни, и пекове летни

минуват безследно над горда глава.

Но в тая му пора, де всяк се дивеше

на негова хубост и височина,

понеже и той сам от тоя свят беше,

то общата участ, уви го стигна.

В нощ тъмна и мрачна внезапно се чува

от горски усои гръмовен, див глас

и хала ужасна завя, залудува

с нечувана ярост и гняв дотогаз.

Долините жално ехтяха, пищяха,

пищяха полята в бурлиавата нощ,

Балкан се тресеше, горите ревяха…

И всичко поваля стихийната мощ.

Кат винаги борът сърдит, непокорен

се бореше храбро с туй страшно духло

и в тоз бой отчаен, изкъртен от корен,

с шум грозен простира гигантско тело.

Падна веч! И как е величествен, жален,

прострян на земята столетния бор!

До снощи той беше тъй горд и начален,

чело му летеше към синий простор.

Тогава утихна веявица люта,

гиганта надменни кат с трепет срази

и пълна от почит към жертва прочута

та място отстъпи на скръб и сълзи.

Източник: slovo.bgvazovmuseum.com

Сайта не носи отговорност за написаните коментари
календар
календар


Loading...

loading...