Драмата на тракийското село Манастир

Село Манастир, сега намиращо се в Гърция под името Монастири, е разположено високо в Югоизточните Родопи, кацнало на един от южните склонове на планината. Обградено е от българомохамеданските села Мерикос, Ешек дере, Хебилково, Мусаджик, Мусово, Къзъл, Балдъран, Аврен и Дутли (Черничево). Последните две били смесени с българи християни. Малко по-надолу в планината, на десетина километра по посока на Дедеагач (дн. Александруполис), се намира голямото българско село Сачанли.

Името си Манастир носи заради това, че е разположено в манастирско землище. Според архимандрит Кирил, архиерейски наместник в Гюмюрджина, някога тук имало метох на Бачковския манастир. В главните емлячни книги населеното място е обозначавано като Манастирски колиби. Предположението, че жителите му са дошли от Югозападна България, и по-точно от Радомирско, се потвърждава от старите сватбени песни, в които се пеело за река Искър и носията, която била близка до шопската.

В землището на Манастир имало две крепости – Саръкъс и Гирниви. Според преданието последната се използвала и от Момчил войвода.

Първоначално селото възникнало в местността Селището, 4-5 км по на запад. Там се намирала черквата „Св. Димитър”. На Димитровден манастирци правели край нея курбан и отслужвали водосвет, на който идвали и българите мохамедани от съседните населени места. Наоколо имало много чаири (ливади), поради което местността се наричала и Чаирите. Тя била разположена в котловина, оградена от високи планински ридове, и поради това, че през зимата слънцето трудно стигало до нея, жителите му се принудили да се преселят на друго място.

В новото село се оформили няколко махали – Хорището, Палазовата, Мешовската, Жаферската, Старониколовската, Свети-Георгиевата, Старокалайджиевата, Средната, Долната, Харманището (до черквата „Св. Георги”), Новата, Пазвантов дам и Боралиевата. Край селото минавала извиращата наблизо река Флора чай, в която се вливали водите от многобройни чешми: Черковният чучур, чийто извор бил в основите на олтара на църквата „Св. Богородица”, Жаферовият врис, Палазивановият врис, Узуновият, Кумановият, Палазовият и др.

Първите жители на Манастир били овчари, които, както вече споменахме, дошли от Радомирския край. Първоначално те идвали да зимуват със стадата си в Гюмюрджинското поле. След това започнали да остават и през лятото, като се качвали горе в землището на селото.

Тази традиция се запазила до последните години от съществуването на Манастир като българско селище.

Освен старото местно население, в по-нови времена в него заживели преселници от Ахъчелебийско, Смолянско (като Сгуровци, Калайджиевци), а също и от по-близките Аврен и Дутли.

Поминъкът на тукашните жители бил главно скотовъдство, земеделие, бубарство, мандраджийство, производство на риганово масло, а от занаятите най-вече били разпространени терзийството и дюлгерството. Понеже обработваемата земя в селото не стигала, част от хората си закупили земеделски ниви в полето около турските села Хаджи Мустафа, Ирджан и Черибашкьой, където слизали през лятото, за да ги обработват.

Селото имало две черкви – „Света Богородица” и „Свети Георги”, а в околностите били издигнати четири параклиса – „Свети Димитър” в местността Селището, „Свети Илия” в местността Бърчината, „Свети Пантелей” в местността Курбанище и „Свети Георги” в местността Черквище.

Старата църква „Света Богородица” е от края на ХVІІІ век. Новата „Свети Георги” – от 1885 г. След нейното освещаване започнало да се служи и на български език, но преминаването към Екзархията станало през 1891 г.

Училищата били също две. На български започнало да се преподава след 1885 г. Първи учители били Яни Кирчев от с. Калайджидере и Пройко Пройков от с. Булгаркьой, Кешанско. След 1890 г. дошли по-образовани учители като Васил Карастамов, завършил Одеската духовна семинария, Димитър Ст. Кирекчиев и др.

Манастирци взели активно участие в революционното движение. Изявени участници в него били поп Христо Макрелов от с. Чокманово, Вълко Лапардоза, Стамо Михалев, Пею Тончев, Вълчо Пехливанов, Димитър Ст. Кирекчиев, Коста Манолев, Киро Хаджиев, Стою Андреев, Иван Черкезов, Васил Карастамов, Стою Карабаджака, Вълчо Куличев, Палазът Иван, Вълко Палазов, Киро Димчев, Киро Пулев и др.

През 1905 г. в землището на с. Манастир станало предателство на четите на Таню Николов и Христо Арнаудов. Тогава арестували 36 човека от селото. Осъдили ги и ги вкарали в Одринския затвор, където някои не издържали на тежките условия и умрели.

Другите били освободени през 1908 г., по време на Хуриета. През 1913 г. селото на два пъти било нападано от турски башибозук, като втория път, на 5 септември, жителите му отишли в другото голямо българско село, което все още се защитавало успешно – Доганхисар.

Малка част от манастирци останали в гората с надежда да изчакат идването на българските войски.

Ето какво пише в книгата си „Разорението на тракийските българи през 1913 г.” проф. Любомир Милетич за жестоката участ, сполетяла тези хора:

„Когато бях в Гюмюрджина, можах на 7 декември да видя едного от тия манастирци – многосимпатичния Петко Стоянов, млад човек на 27 години.

Той беше тогава страшно отчаян, като не знаеше какво е станало с неговата челяд, паднала в ръцете на озверените башибозуци, но все още вярваше, че пленените са живи, скрити негде по турските и помашки села в Кушукавашко; и не можеше да се успокои пред мисълта, че ако нашите власти продължават да стоят безучастни по тоя въпрос и не вземат никакви сериозни мерки, за да се издирят изгубените, че те могат да бъдат и затрити от турците, именно за да заличат по този начин следите на грозното си престъпление”.

За жалост предвижданията на бедния Стоянов се сбъднаха, както ще се види по-долу.

Нека първом да изслушаме разказа на Стоянов за събитията до пленяването на нещастните жени и деца:

„Бях в селото си Манастир и при първото сражение и сетне, когато на 5 септември разсипаха селото. Баща ми, Стоян Митрев (75 г.), убиха още преди сражението, в полето, а като ни пресрещнаха при Карастоянова гроб, пръснахме се на разни страни на три посоки: едни към селото си, други към Дедеагач, а трети в гората. Аз бях в гората с другари и с около 50 жени и деца. Ние бяхме всичко шестима мъже: аз, Петко Стайков, Михал Вълчев, Павел Вълчев, Никола Стоянов, Иван Митрев. Имаше и по-малки момчета. Ние стояхме в гората 25 дена и никой не ни нападна.

Ангел Джамбазки

На 25-я ден сутринта една турска чета, водена от Билял Чауш от Кушукавак, турчин, и от други водители, именно от Али Чауш, помак от Къзълагач (Гюмюрджинска околия) и Карамаджаров, помак от същото село. Четниците бяха все помаци, около 100 души. Ние имахме пушки. Дойде един помак и ни покани да се предадем, защото инак ще ни избият всички. Ние отговорихме, че няма да се предадем. Тогава те започнаха да стрелят.

Три и половина часа се сражавахме. В скалисто място бяхме. Тогава убиха брата ми, Никола Стоянов, 30-годишен. Падна и жена ми Петра Николова (22 г.). Имаше малки деца – хвърлиха ги.
Жена ми имаше на ръце деветмесечно детенце, момиче; падна тя и детето паднало с нея, не зная какво стана, понеже не можахме да се повърнем назад. Много деца бяха хвърлени, много.

Сражението стана на два километра от селото Манастир, близо до една тепавица, при селската река. Нашите патрони се кратиха и ние тогава, петима души, си пробихме път и оставихме жените и децата, всичко 42 жени, момичета, деца. И до ден днешен нищо не се знае за тях… Нашето село даде много жертви. Досега има избити манастирци възрастни мъже до 120 души; жени убити около 15, труповете им видяхме в Балкана и лично ги познаваме, например жената на Вълчо Георгиев, на Кирьо Вълчев, на Митро Ангелов и други, сетне вдовици, стари жени, момчета и деца – много. Едно момиче на 18 години, Цвета Димитрова, намерихме в Балкана убито. Всичко от Манастир са около 250 души загинали.”

В началото на октомври месец дошли многочислени башибозуци да дирят плячка и да залавят нещастните бежанци. Стамо Стойчев със своята челяд бил наблизо там, гдето турците заградили дружината мъже и жени, за която по-горе разправи Петко Стоянов. Те гледали отначало докрай изхода на престрелката и имали щастие да останат незабелязани от турците, та се спасили.

Имената на всичките, пленени от башибозука, цялата челяд на Стамо Стойчев ги знаеше и като си спомняха по ред едно по едно, можах следните да запиша точно тъй, както ги казваха по своето наречие: Шабанову Гьоргому жената му и момата му Бена, главена (годеница); Вранчову Стоеница с две дъщери; Петковица Врангова с три дъщери; Пазвантовъ-Кировица с една дъщеря и две мъжки дечица; Мурджо Стамовица с дете в ръце; етървата й, и тя Мурджо Стамовица с две деца; Костова Николица с баба си и с две деца; и другата й снаха Костова Райковица с три деца; Вълчова Вълка; Шабанкина Димковица с три деца; Николова Мара с три деца и Шабаному Стояну жена с дъщерята си, оженета. За още 2-3 имена не можаха жените веднага да си спомнят, а знаеха, че пленените са всички 42 души, че първом били закарани „от помаците” към Химитли и че още ги няма ни живи, ни умрели.

За себе си разказваха: „Ние бяхме съвсем близо, криехме се в зелениките. Видяхме ги. Рюкат за нас (турците), да ни заберат; заминаха си, не ни видяха. Тия помаци бяха от Къзълъ, Ешекдере, Мерикос и др. Ние се криехме по Балкана около 35 дена; хранехме се с картофи, които се намираха; свинето, разпръснати по гората, биехме. Навъртахме се все в нашата селска гора, в селската мера, тя е голяма гора, докато да дойдат българските войски, и след една неделя, като се уверихме, че наистина са дошли, слязохме в Гюмюрджина около 200 души.”

За отделни, изчезнали и отвлечени от турците български жени и деца на много места слушах, но за такава по-голяма група цели семейства, случаят, описан по-горе, бе единствен и ми направи силно впечатление. Самичък, твърде загрижен за съдбата на изчезналите, правих и аз постъпки пред нашите гюмюрджински власти по-енергично да продължат издирването им. Ала същевременно немалко се побоявах да не би, ако туй дирене стане много явно и с насилие, виновниците, от страх пред тежко наказание, да се опитат тайно да погубят жертвите си.

За голяма жалост така и стана. Към 20 февруари 1914 година бе обнародвана в нашите вестници (напр. в в.”Мир”, бр. 4150) следната телеграма от Гюмюрджина: „Около село Аврен завчера са намерени в един дол труповете на 37 жени, моми и деца, избити и изклани. Клането е извършено преди един месец. Цялото гюмюрджинско население е ужасено.”

След тая страшна вест за мене бе повече от вероятно, че жертвите на това нечуто варварство не могат да бъдат други, освен пленените 42 манастирски жени и деца. ”Днес в памет на тези мъченици в крумовградското село Аврен е издигнат паметник, върху който са изписани техните имена. Всяка година през втората половина на септември се организира тракийски събор, на който се стичат потомци на тракийски българи от цялата страна.

След реокупацията на Тракия манастирци се завърнали, но част от тях се настанили в турските села Хаджи Мустафа, Ирджан, Черибашкьой. Други се заселили в гъркоманското Кючуккьой и в град Гюмюрджина. Голяма част обаче продължават живота си в родното си Манастир.

След 1920 г. жителите му отново са подложени на нови гонения от страна на гръцките власти. Това ги принудило да бягат в България на части до 1925 г. и днес техни потомци живеят в Кърджали, Созопол, Обзор, Варна, Бургас, Поморие, пловдивското село Оризаре, с. Резово, Хасково, Момчилград, Крумовград, Тополовград, с. Голям Манастир, с. Чукарово, с. Шарково, Джебел, с. Звиница, с. Чукурите, Първомай…

Потомък на манастирци е и известният български поет и писател Никола Инджов, написал романа „Възречени от Манастър”. Негова е хипотезата, че то е населеното място, където около 1403 г. привършва земния си път патриарх Евтимий Търновски, а местностите Владикув гроб и Търновските лозя пораждат директни асоциации в тази насока

За да посети човек Манастир, трябва да отиде в Неа Санта и оттам по асфалтово шосе в посока Кехрос (Мерикос), което не е отразено в пътните карти, ще достигне до населеното място. За ориентир може да се ползва редицата от ветрогенератори, които въртят перките си над самото село.

Автор: Димитър Шалапатов

3 ВМРО

Източник: desant.net

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...


Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.