Джанюариъс Макгахан – Европа го нарече освободителят на България

Джанюариъс Макгахан e американския кореспондент на лондонския вестник „Дейли Нюз“, който разклати дремещото спокойствие на Европа със своите телеграми и дописки за зверствата из България, извършени от турските поробители по време и след Априлското въстание.

В помощ на изстрадалия български народ се разгръща мащабно международно движение. Учени, общественици, писатели, дипломати и кореспонденти от различни страни издигат глас, за да заклеймят извършените нечувани жестокости спрямо българското население и да настояват за преразглеждане на отношението на Европа към поробените народи в разпадащата се Османска империя. Сред тях особено се отличава със своите репортажи Джанюариъс Макгахан.

Ражда се в 1844 г. в старата ферма „Гълъбов хребет“ в близост до Ню Ленгсингтън в щата Охайо. Преди да се пресели от Ирландия в Америка баща му Джеймс Макгахан е служел в кралския флот на борда на кораба „Норъмберланд“, който през далечната 1815 г. откарва Наполеон Бонапарт към заточението му на о-в „Света Елена“.

От първия си брак Джеймс има 9 деца, но след като съпругата му Флоранс умира, той се жени повторно за 30-годишната Хинриета Демпс. Тя му ражда още трима наследници: Джанюариъс, Аугустус и Джон. Когато бъдещият журналист е на 7 години, баща му умира и порасналият достатъчно първороден син започва да помага на майка си в издръжката на осиротялото семейство.

Покрай трудностите той проявява силен дух и развива у себе си голяма любознателност и всестранни интереси към всичко, особено към литературата и дори създава около себе си литературна младежка група.

През 1868 г. решава да замине за Европа, за да учи езици и право. Установява се в Брюксел. Но съдбата му поднася изненади и той се включва във Френско-пруската война, а после заминава за Русия, където пък участва във военна експедиция в Сибир и в Казалкулската пустиня в Средна Азия, през която минава със сподвижника си – американеца Юджийн Скайлър. В Сибир се запознава с полковник Михаил Скобелев – известния по-късно у нас генерал, с когото стават близки приятели и дори участва с него в Руско-турската война до последния си ден.

По време на престоя му в Русия у него пламва първата любов. Джанюариъс се влюбва в една от трите дъщери на руската дворянска фамилия Елегини – Варвара, която често му превежда поверителни писма от руски на френски език.

„Бяхме решили да се оженим след завръщането му от Южна Русия“ – пише по-късно тя. Но той отново потегля на път: Женева, Кьолн, Париж… Варвара изгубва връзка с него, но най-после успява да го открие във френската столица и след няколко седмици двамата сключват брак. „Завърнахме се в Петербург през пролетта на 1873 г. През пролетта аз придружих моя съпруг и неговия спътник Юджийн Скайлър – секретар на американската легация, до Саратов, почти до границата с Азия.“ – подробно разказва тя.

След месеци той пак е в неизвестност и така целият им брачен живот минава с кратки щастливи епизоди на семейно щастие. На 13 август 1873 г. се ражда синът им Павел (Пол).

През 1875 г. Макгахан отново е на път. Сега е изпратен с парахода „Пандора“, за да опише експедицията през Беринговия проток към Тихия океан, която търси тленните останки на сър Франклин.

Събитията в България през 1876 г. го отправят към най-горещата точка на Европа. По този повод съпругата му пише: „По това време до нас стигнаха слуховете за събитията, станали в България. Този път Макгахан бе призован за кореспондент на лондонския вестник „Дейли Нюз“… Когато напускаше обходените села в България – жени, деца и мъже целуваха ръцете му и молеха за помощ. „Няма да мине и година – казваше им той, – и вие ще ме видите тук с руската армия!“ Събитията потвърдиха неговите думи. Разказите на Макгахан за ужасите разтърсиха целия английски и руски народ. На масови събрания те бяха четени и неговата световна слава означаваше падане на правителството на Дизарели, налагаше на общественото мнение развързване на ръцете на Русия за намеса и освобождаване на славянските братя от Турция. Така Макгахан стана известен с името „Освободител на България”… Аз останах в Париж заедно с Пол до есента на 1876 г. Макгахан ми писа от Цариград, че не може да напусне Турция и искаше да отида с детето в Букурещ. Аз сторих това…”

Джанюариъс обхожда всички окървавени места. Неговите репортажи, писма и телеграми описват жестоки картини. По думите на съвременниците му те са „най-крупното явление в европейската литература през тази година.”

Макгахан става очевидец на ужасяващи гледки, които не може да забрави до края на дните си. Самият той става войник в руската армия и грижейки се за болни от тиф свои руски приятели, се разболява и умира 34-годишен. „Тази болест нахлуваше в Сан Стефано, където Макгахан ходеше да види генерал Скобелев – пише Варвара. – Научих от д-р Петерсон, че мъжът м е болен от тифус. докторът дори не скри, че Макгаан умира и предложи да го видя, когато е заспал. Той почина на 9 юни 1878 година…”

Журналистът правил неимоверно много, за да разобличи турския варваризъм и да отвори очите на английския премиер Дизарели за бруталните истини, тъй като той не е вярвал в дивашкия садизъм на Османската империя.

Всъщност истината за турските издевателства се появява още през юни 1876 г. в две дописки на постоянния кореспондент Едуин Пиърс, но в парламента Дизарели с подигравка отхвърля тази информация. Официозите в Англия не остават назад и наричат сведенията на Пиърс „сензационни и недостойни за внимание клевети”. Именно тогава директорът на „Дейли Нюз” изпраща свой специален пратеник в България Макгахан, за да потвърди или отхвърли изнесеното във вестниците.

Десетте дописки на американеца от ирландски произход буквално взривяват общественото мнение на острова. До тогава Дизарели твърдоглаво настоява, че имало издевателства и от двете страни, че българското въстание било изцяло „чуждо подстрекателство” и яростно защитава турското правителство и армия, която, според него, само въдворявала „ред”.

Английското общество изразява гневно несъгласие с политиката на Англия и бездушието на властниците й. Жените от Ковънтри правят петиция в подкрепа на страдащите българи от над 100 страници. Дописките на Макгахан са преведени на почти всички езици. Целият свят е ужасен. Английската кралица обаче остава невъзмутима и изпраща свой портрет на султана в знак на приятелство.

Власт и общественост застават на две противоположни позиции, но журналистиката успява да докаже истината. Шест тома с документи, дописки, меморандуми и резолюции пълнят „Форин офис”. На 2 август, когато Макгахан изпраща страшната си дописка за Баташкото клане, английският министър на външните работи лорд Дерби телеграфирал до посланика си в Цариград: „Възмущението на всички класи на английското общество е стигнало до такъв връх, че ако в краен случай Русия обяви война на Турция, правителството на нейно величество ще бъде практически лишено от всякаква възможност да се намеси в защита на Османската империя.” Разтърсващата дописка „Батак – долината на смъртта и хората без сълзи” диктува във вид на дълга телеграма от Пазарджик, а пълният текст изпраща с писмо до Цариград. Тя се публикува 20 дни по-късно: „…Щом се приближихме, нашето внимание беше привлечено от хайка кучета… От селото аз не забелязах нищо особено, докато моят кон не се запъна. Погледнах надолу и видях, че е стъпил върху човешки череп, отчасти скрит в тревата… Колкото се изкачвахме по-нагоре, толкова повече намирахме кости, скелети, черепи… Изведнъж дръпнахме юзди с възклицание на ужас: точно пред нас почти под краката на конете ни се показваше картина, от която изтръпнахме. Грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети – почти цели, скапани дрехи, човешка коса и изгнило месо, събрано на мръсна купчина… заразяваща миризма,… се разнасяше наоколо. По средата на тази грамада можах да различа малко форма на скелет, все още облечен в женска риза, черепа обвит в цветна забрадка, а кокалите на глезените – обути в изплетени чорапи без стъпала, каквито носят българските девойки… Земята беше постлана с кости по всяко направление, където кучетата ги бяха замъкнали, за да ги глождят на спокойствие… От седлото на коня аз се преброих над 100 черепа, без да включвам тези, скрити под костите на страхотната грамада. Почти всички черепи бяха отделени от останалата част от костите, почти всички скелети бяха без глави…

Както се придвижвахме, повечето хора се събираха на върволица след нас… Скръбните плачове на жените и децата ни следваха навсякъде… Аз вярвам, че никога вече няма да чуя такъв стон от техните обединени гласове, плач, който се издигаше до небето…“

Стотици писма заливат редакцията на ежедневника. Публикацията се чете в цяла Англия. Частни лица я размножават на свои разноски и я разпространяват. Това налага скорошното й излизане в брошура със заглавие „Изстъпленията в България – последни истински детайли”.

В 4-тото си писмо, озаглавено „Панагюрище: със знаме всичко е възможно”, което изпраща в Пловдив на 10 август 1876 г., покрай зловещите описания, специалният кореспондент се спира на Райна Попгеоргиева. Когато заедно с Юджийн Скайлър, се среща с арестуваната Райна Княгиня, тя дава следното описание на Бенковски, който й е възложил ушиване на знамето: „… висок, хубав мъж, с руси мустачки и сини очи, много красноречив, с пламенно дар слово…” От думите й става ясно, че въстаниците се надявали на Сърбия „да отвори война с Турция”, което щяло да ги улесни, но това не станало. Тези нейни сведения са почти неизвестни до днес. От записките на Макгахан научаваме, че нейният баща бил застрелян от турците в собствената им къща, а тя и майка й сами изкопали гроб в градината, където го погребват. Когато турските власти научили, че тя е ушила знамето, издали заповед за арестуването й: „Горкото момиче, въпреки сълзите и молбите, които биха умилостивили тигър, била съблечена гола, пребита, оплювана и отново изнасилена… На другия ден била изпратена в Пазарджик. Тук тя била освирквана, подигравана, замеряна с кал, оплювана и обиждана с най-мръсни епитети, които една турска сган може да намери… Паднала в несвяст… тя била захвърлена в една талига и откарана в Пловдив, заключена в местния затвор и държана на хляб и вода до идването на Скайлър. Тогава болна, с разклатено здраве и разбито сърце, тя бе пусната на свобода” – писал Макгахан.

Автор: Маргарита АТАНАСОВА-АРАЧИЙСКА

Източник: tretavazrast.com

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.