Византийските извори за ролята на хан Тервел в отблъскването на арабите от Балканите

Статията ще ви запознае с византийските извори относно участието на хан Тервел в отблъскването на арабската експанзия на Балканския полуостров през 717–718 г,.

За тази група извори е характерно пренебрежителното отношение към българския народ и държава, а също и омаловажаване на ролята на българите в политическата история на Балканите. Причината за това се корени в почти постоянните борби за територии и надмощие между двете съседни държави.

Според Петър Ангелов, хан Тервел (701–718 или 701–722.) е един от малкото български владетели, когото византийските автори харесват и към когото се отнасят с уважение. Дори към Х в. се създава по-скоро представата за него като благоденстващ владетел на българите, който не нарушава дипломатическите отношения и не търси сблъсъци с Византийската империя. Относно обсадата на Константинопол от арабите във византийските извори се забелязват две разминавания: едното засяга въпроса, кой пръв напада другия – българите арабите или арабите българите, а второто се отнася до броя на загиналите в битката с българската войска араби.

Един от най-близките на времето до събитието извор е ,,Хронографията” на Теофан Изповедник от VIII–IХ в. Той е бил византийски духовник и летописец, произлизащ от аристократично семейство, роден в третата четвърт на VIII в. Останал отрано сирак, и попаднал под грижите на император Константин V Копроним (741–775), който му предоставя добро образование и възпитание в императорския двор. В ,,Хронографията” му се разказва за по-важните събития, случили се в периода от 284 г. до 813 г., като се следва строга хронологична последователност. В нея Теофан Изповедник разглежда подробно арабско-византийските отношения от този период, както и самата обсада на Константинопол. Той пише следното – „С тях започнали война и българите и, както казват добре осведомените, избили двадесет и две хиляди араби”

Според написаното от Теофан Изповедник българите първи са атакували арабите и са избили 22 000 от тях. Това е и преобладаващо посочваното във византийските извори число относно въпроса за арабските загуби. Интерес представлява изразът ,,както казват добре осведомените”. Кои са тези ,,добре осведомени”, не става ясно от текста, но може да се предположи, че това са били съвременници на събитието, които с очите си са видели обсадата на Константинопол.

В своята книга ,,Средновековна България в светлината на нови извори” Васил Гюзелев изразява мнението, че Теофан Изповедник е знаел много повече за ролята на българите в отблъскването на арабската експанзия, но тенденциозно е редуцирал информацията за случилото се. Според него във Византия целенасочено се омаловажава участието на българите, като дори Теофан представя събитията така, сякаш войските на хан Тервел са атакували арабите след като финалът на събитията е вече бил предрешен.

Друго известно съчинение, от което получаваме информация за ролята на българите в отблъскването на арабската експанзия е тъй нареченият ,,Breviarum” на патриарх Никифор.

Този автор също е принадлежал към знатен род и освен това в продължение на девет години е бил патриарх на Константинополската църква (806–815). Неговият труд е написан през ΙΧ в. и има важно значение като сравнително достоверен източник за българската история. За разлика от произведението на Теофан Изповедник, което е било написано за малък кръг от читатели – само монаси, произведението на Никифор е предназначено за широка читателска аудитория. И макар да се твърди, че и двамата са използвали еднакъв първоизточник – ,,Μéγας χρονóγραφος”, патриарх Никифор пише, че българите са били помолени за помощ от византийския император, който бил изпратил за тази цел Сисиний Рендакий, но запазва пълно мълчание за поражението, което българите са нанесли на арабските войски. От разгледаните византийски автори, той е единственият, който споменава преговорни отношения между Византия и България за общи действия срещу арабското нашествие.

Спорен е въпросът дали тази взаимопомощ е следствие от договора между хан Тервел и император Теодосий III (715–717) от 716 г. или е плод на моментната молба на византийския владетел, изправен пред невъзможността единствено със собствени сили да отблъсне арабите. Според Васил Златарски, оказаната помощ от страна на българите е била предвидена в една от клаузите на този договор. Противоположно е мнението, което изразява Владимир Кутиков, според когото решението за общи военни действия е взето в хода на арабското настъпление на Балканския полуостров и по-точно, когато Сисиний Рендакий бил изпратен да поиска помощ от кан Тервел.

Според Петър Ангелов съюзът между двете държави срещу арабите е сключен по време на управлението на Лъв III Сириец, за когото обаче е посочил, че се е възкачва на престола през 714 г., а не както е прието през 717 г., което прави възможни и двете тези. Тук трябва да се вземе под внимание изследването на Геновева Цанкова-Петкова ,,Българо-византийския мирен договор от 716 г.”, според която нито една от четирите клаузи на този договор няма конкретен военен характер. В тях се определя границата между двете държави, както и данъка, който Византия трябва да плаща на България. Уговорено е и споразумение, според което двете държави обещават взаимно да си предават политически бегълци. Този договор категорично признава икономическите възможности и независимост на България, само няколко десетилетия след създаването ѝ по долното течение на река Дунав. От казаното по-горе става ясно, че съчинението на патриарх Никифор ни дава интересни сведения най-вече за предисторията на битката между българите и арабите, но не и за самите военни действия.

Църковното слово ,,Hymnus Acathistus” от IX в. представя трета версия за събитията преди самото сражение. Запазени са две негови редакции. Според първата, след като арабите обсадили Константинопол, водейки със себе си над 1 800 кораба, се разделили на две части, от които едната останала пред стените на византийската столица, а другата се отправила на поход срещу българите, като от втората били убили над 20 000 от войниците. Втората редакция представя събитията малко по-детайлно. В нея също се посочва, че двама военачалници решили да се отправят на поход срещу българите, но единият останал да обсажда града, а другият бил победен от българите. В сражението с тях били убити над 20 000 араби. Оцелелите се върнали с позорна загуба ,,при онези от които се бяха отделили”, т.е. при останалите да обсаждат столицата.

От текста става ясно, че битката между българите и арабите се е провела в началото на обсадата, т.е. през 717 г., и че тя не играе особено важна роля за хода на военните действия след това, тъй като арабите са продължили своята обсада на столицата на Византия. Доказателство за това е последвалият опит от тяхната страна да превземат Влахерните. Важно пояснение във връзка с арабската войска е, че тя е силно фанатизирана и водена от религиозни подбуди – идеята за свещена война в името на Аллах.

Текстове от ,,Hymnus Acathistus” са използвни в ,,Synaxarium ecclesiae Constantinopolitanae”. Този извор представлява сборник от агиографски текстове, редактиран в окончателната си форма през Х в. и съдържащ сведения за събития от Късната античност до Х в. Той също детайлно разказва за арабската обсада на Константинопол, но с малки разлики в сравнение с текста от ,,Hymnus Acathistus”. Например според него арабите се изправили срещу ,,великия и богохраним Константинопол” с 1 900 кораба, а не с 1 800, както беше посочено в предишния текст. След това Св. Богородица, чула молитвите на гражданите на столицата на Византия и се смилила над тях, като внушила на арабите, че трябва да започнат битка с българите, в която паднали убити 20 000 сарацини – и наредила да започнат бой с българите и да бъдат избити двадесет хиляди агаряни и като разпръснали корабите им на всички страни, изпратила ги на невидима гибел.

Според текста арабите били подтикнати от самата Богородица първи да атакуват българите. Наличието на образа на Божията майка в текста се обяснява с църковния му характер. Също така не трябва да се забравя фактът, че Св. Богородица е била смятана за закрилница и патрон на Константинопол още от времето на император Константин І Велики (324–337). По-важният извод обаче е, че българите с нищо не са предизвикали или не са били предизвикани от арабите, за да се стигне до сражението между двата народа.

В своята хроника Георги Монах (Амартол) единствен от разглежданите византийски автори посочва ориентировъчно мястото на битката между българи и араби – „Останалите от тях завързали сражение с българите в Тракия и двадесет и две хиляди били избити“

Според текста това е Тракия, което обаче е твърде обобщено понятие. Поради това не може да се даде конкретен отговор на въпроса за мястото на сражението. Нападението е било инициирано от арабите, които ,,завързали сражение”, а българите избили 22 000 от тях. Макар да е късен източник от IX в., този текст може да даде добра представа за случилото се през 717–718 г., тъй като Георги Монах е черпил сведения за своя труд от ,,Хронография” на Теофан Изповедник.

В ,,Хронографията” на Лъв Граматик (въпросът за нейното авторство е спорен) от Х–ХI в. твърде лаконично се съобщава, че една част от арабите влезли във война с българите и повечето от тях били убити. За сметка на това подробно се разказва за самата обсада и причините, довели до нея. Според ,,Хронографията” поради неизпълненото обещание на Лъв III Сириец, Маслама потеглил към Константинопол с голяма войска и писал на своя съветник Сюлейман да организира флот, който също да се включи в обсадата на столицата на Византия. Арабите не само обсаждали Константинопол, но и опустошавали тракийските области. На 1 септември Сюлейман пристигнал с триери и 1 800 дромона и с тях обградил града и по вода. Тук изворовият текст влиза в противоречие с утвърденото становище на историческата наука, според което обсадата на Константинопол започва от август 717 г., а не от септември. Флотът на арабите бил изгорен от т.нар. гръцки огън, което върнало надеждата у жителите на столицата. Той представлява смес от суров петрол и селитра (като в различни случаи се прибавяли още сяра, негасена вар, смола и др.) Той се е изтрелвал посредством специално направени тръби (сифони), чрез подгряване и възпламеняване.

Друг извор за участието на българите в отблъскването на арабската експанзия през 717–718 г. е ,,Historiarum compendium” на Скилица-Кедрин. Йоан-Скилица е живял през XI в. и е заемал високи постове във Византийската империя. За това събитие в нея той пише следното – „А и българите започнали война срещу арабите и избили двадесет и две хиляди от тях“.

Подобно на други византийски автори Скилица-Кедрин споменава, че българите са започнали настъпателни действия срещу арабите и са убили 22 000 от тях. Почти еднаквите сведения във византийски извори навеждат на мисълта, че повечето от авторите им са използвали за източник на информация едно и също съчинение.

От XII в. е запазена ,,Хроника” на Йоан Зонара, който е роден в края на XI в. и дълго време заема различни светски длъжности, след което решава да се замонаши в манастира ,,Св. Гликерия”, разположен на остров в Мраморно море. В своята ,,Хроника” той подробно описва хода на военните действия с арабите, но само мимоходом споменава, че българите са ,,направили плячка на меча си” много хиляди араби.

И така, от цитираните дотук известия може да се каже, че византийските извори не ни дават подробности за сражението между българите и арабите, както и относно ролята на кан Тервел и войските му в отблъскването на надвисналата мюсюлманска опасност над християнска Европа. Подценяването и целенасоченото редуциране на информацията за победите на българското оръжие са често срещани у византийските историци, което има своето обяснение в чисто политически план. Българите са постоянен съперник на Византия и тя всячески се е опитвала да ги отстрани от политическата сцена или поне да сведе до възможно най-ниско ниво авторитета им и международния им престиж. Наред с това Византия през VIII в., а и в следващите векове, се е изживявала като единствен правоприемник на Римската империя и като център на християнския свят, което неминуемо води до желание за доминация и пълна хегемония в сферата на външната политика. В този смисъл да искат помощ от България, би било равнозначно на признаване на неспособността на Византия сама да победи враговете си на бойното поле, което влиза в разрез с хегемонистичните претенции на Империята.

Единствено патриарх Никифор лаконично споменава за поисканата от българския владетел помощ от страна на византийския император Лъв III за справяне с арабското нашествие. Но за сметка на това той не пише какъв е бил развоят на събитията след това.

Анализирайки представените византийски извори достигаме до извода, че повечето ромейски автори твърдят, че арабите първи са нападнали българите и така са загинали 22 000 или 20 000 (в ,,Hymnus Acathistus”) от тях. По-голямото число се е утвърдило във византийската историография и във всичките по-късни разгледани по-горе извори е използвано именно то. Причината за това може да се крие във вероятното използване на един общ първоизточник на информация. Възможно е това да е бил Теофан Изповедник, който пръв от споменатите автори посочва това число, а и трудовете му са високо ценени от следващите поколения византийки автори.

Въпреки липсата на подробности във византийските извори, те си остават един от най-важните източници на информация за разглежданото събитие.

Източник: istoriograph.bg

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...

5 КОМЕНТАРИ

  1. Hello, i read your blog occasionally and i own a similar one and
    i was just wondering if you get a lot of spam remarks? If so how
    do you protect against it, any plugin or anything you can advise?
    I get so much lately it’s driving me insane so any support is very much appreciated.

  2. Greetings from Florida! I’m bored to tears at work so I decided to browse your blog on my iphone during lunch break.
    I enjoy the information you present here and can’t wait to take
    a look when I get home. I’m amazed at how fast your blog loaded on my phone ..

    I’m not even using WIFI, just 3G .. Anyways, excellent site!

Comments are closed.