Битолският надпис от времето на цар Иван Владислав

Битолският надпис е надпис на старобългарски език от времето на Иван Владислав (1015 – 1018), последният цар на Първото българско царство. Той е сред най-старите български надписи заедно с надписа на чъргубиля Мостич от 950 – 960 г., Самуиловия надпис от 993 г. и Варошкия надпис от 996 г.

Първоначално, след откриването си през 1956 година, плочата е изложена в градския музей. След свързан с нея българо-югославски скандал през 1970 г. тя дълги години се намира в трезора на Битолския музей и не е изложена за посетителите. От 90-те години на миналия век каменният блок е експониран в музея в залата за средновековна история на града, но без никакъв обяснителен текст. В сайта на музея плочата е описана като една от най-значимите находки от периода ѝ.

Намерен е през декември 1956 година в Македония при събарянето на Чауш джамия в гр. Битоля, която вероятно е градена с камъни от Битолската крепост. В него владетелят съобщава за обновяването на Битолската крепост и упоменава, че е цар на България и „българин по род“. Информация за откритата плоча се разчува незабавно в града и е изнесена в България с помощта на македонския българин Панде Ефтимов. По това време той среща в Битоля свой съгражданин, който му разказва, че на един строеж, са открили мраморен камък с някакви надписи по него. На следващата сутрин те отиват на строежа, където Панде вижда надпис на който се разчита думата ”българин”. Прави няколко снимки с фотоапарата си и отнася материалите в българското посолство в Белград, заради което впоследствие е осъден.

Снимка на надписа е изпратена в България и през 1959 г. от друг местен човек – Георги Калоянов, на професор Александър Бурмов, който прави публикация за надписа в сп. „Пламък“.

По това време София избягва да дава гласност на тази информация, понеже Белград и Москва подобряват чувствително отношенията си след разрива през 1948 г. Все пак, след Мартенския пленум на ЦК на БКП от 1963 година, официалната власт открито започва да критикува водената между 1944 – 1958 година в България македонистка политика и недвусмислено променя позициите си.

Така, надписът е разчетен окончателно, след като българските учени Йордан Заимов и съпругата му Василка Тъпкова-Заимова се добират до Битолската плоча през 1968 година. Това става, след като от Съюза на учените в България е организирана екскурзия в Македония, при която в Битолския музей съпрузите, които предварително са подготвени, взимат отпечатък на надписа. Вероятно акцията става с помощта на българските тайни служби. Така се възстановява по-голямата част от текста, който е публикуван в труда „Битолския надпис на Иван Владислав, самодържец български.

Съдържание на надписа

“ През лето 6523 [1015] от сътворението на света обнови се тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български, с помощта и с молитвите на пресветата Владичица, наша Богородица, и чрез застъпничеството на дванадесетте върховни апостоли. Тази крепост бе направена за убежище и за спасение, и за живота на българите. Започната бе крепостта Битоля през месец октомври, в 20-ти ден, и се завърши в месец (…) в края. Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато (…), а този (…) цар разбит биде от цар Василий в годината 6522 [1014] от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото.“

Дванадесетредовият надпис е издълбан върху правоъгълна плоча от бял мрамор с височина 0,58 м., ширина 0,92 м. и дебелина 0,26 м. Буквите са издълбани релефно и твърде грижливо. Те са относително закръглени и издължени. Средната им височина е 30 мм. Начертанието на буквите а, д, ιа и ѧ са характерни с това, че ъглестите горни части са се разраснали в хоризонтални чертици, което се среща в старобългарския надпис на гръцки език от 866 г. в Югозападна Македония, както и в съвсем близкия по време Самуилов надпис.

В палеографско отношение Битолският надпис съвпада с уставното писмо на кирилица и показва голяма близост с други епиграфски паметници от епохата – надписа на чъргубиля Мостич, Самуиловия надпис, Варошкия надпис, Темничкия надпис, както и с надписи на гръцки език, какъвто е надписа от с. Наръш. В първата си част Битолският надпис има характер на строителен надпис, а втората е от летописен тип. От книжовните паметници до надписа се доближават Енинския апостол, Савината книга, Супрасълския сборник, Сборника от 1073 и други. В надписа са използвани съкращения и лигатури, срещани твърде често във византийските и старобългарските текстове: црь – царь, бца – Богородица, аплъ – апостолъ и други.

Във фонетично отношение надписът се характеризира с неустановената употреба на двете ерови гласни: ъ (12) и ь (20), с отсъствието на йотация и липсата на смесване на носовите гласни.

В морфологично отношение за надписа е характерна употребата на страдателни причастия, на двойствено число и на задпоставен член (градь сь).

Източник: bg.wikipedia.org

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

loading...